Стивън Кинг - То

Ричи нямаше сили да откъсне очи от паяжината. Тук-там висяха разложени, полуизядени тела, обвити в копринени нишки, които се движеха като живи. Стори му се, че разпозна под тавана Еди Коркоран, макар да му липсваха два крака и една ръка.

Бевърли и Майк се вкопчиха един в друг като Хензел и Гретел сред горските дебри и гледаха вцепенени как Паякът достигна пода, сетне се втурна насреща, влачейки по стената огромна безформена сянка.

Бил се озърна към тях — високо, мършаво момче с бяла тениска, оплескана в кал и нечистотии, джинси с подгънати крачоли и кални кецове. Сплъстени кичури провисваха пред пламналите му очи. Огледа ги, като че реши да не им обръща внимание и се обърна към Паяка. А после стори нещо невероятно — тръгна срещу чудовището, без да тича, но все пак бързо, с подвити край тялото ръце, напрегнати лакти и здраво стиснати юмруци.

— Тъ-тъ-ти у-хху-би бръ-брат ми!

— Недей, Бил! — изпищя Бевърли, изтръгна се от ръцете на Майк и хукна към Бил. Рижавите къдрици се развяваха зад тила й. — Остави го на мира! — кресна тя срещу Паяка. — Да не си посмяло да го пипнеш!

Мамка му! Бевърли! — помисли Бен и в следващия миг осъзна, че също тича. Шкембето му подскачаше отпред, краката му тежко бъхтеха по пода. Смътно усети, че Еди Каспбрак тича отляво, стискайки инхалатора в здравата си ръка като пистолет.

А после То се извиси над обезоръжения Бил; погреба го в своята сянка, размахвайки лапи из въздуха. Бен посегна да сграбчи Бевърли за рамото. Пръстите му я стиснаха, сетне тя се изплъзна. Завъртя се към него с обезумели очи и хищно оголени зъби.

— Помогни му! — изкрещя Бевърли.

— Как? — викна Бен.

Той се завъртя към Паяка, чу лакомото мяукане, надникна в злобните прастари очи и зърна нещо отвъд формата; нещо безкрайно по-страшно от най-страшния паяк. Нещо, сътворено от безумна светлина. Куражът му се люшна… но нали Бев го молеше. Бев, а той я обичаше.

— Господ да те убие, веднага остави Бил на мира! — изрева той.

След миг нечия ръка го зашлеви по врата тъй жестоко, че той едва не се просна на пода. Беше Ричи — идиотски ухилен, макар че по бузите му се стичаха сълзи. Устните му се бяха разтеглили почти до ушите. Между оголените му зъби течеше слюнка.

— Дай да се справим с нея, Камара! — крещеше Ричи. — Чюд! Чюд!

С нея ли? — тъпо помисли Бен. Да се справим с нея ли каза?

И изрече на глас:

— Добре, ама какво е това? Какво е Чюд?

— Да пукна ако знам! — викна Ричи и се хвърли към Бил в сянката на чудовището.

То бе приклекнало на задни лапи. Предните сновяха из въздуха над самата глава на Бил. И Стан Юрис, заставен да се приближи, омагьосан да се приближи въпреки всички инстинкти на разума и тялото, видя, че Бил гледа право срещу То, че е втренчил синия си поглед в жестоките оранжеви очи, от които се лееше страховитата мъртвешка светлина. Стан застина на място, защото разбра, че ритуалът Чюд — каквото и да означаваше — е започнал.

Бил в Пустотата / Отначало

… кой си ти и защо идваш при Мен?

Аз съм Бил Денброу. Знаеш кой съм и защо съм тук. Ти уби брат ми и аз дойдох да Те убия. Сбъркала си в избора на детето, кучко.

… но Аз съм вечно. Аз съм Онуй що поглъща светове.

А? Тъй ли било? Е, сестро, преди малко си погълнала последната си вечеря.

… ти нямаш сила; ето я силата; усети силата, сополанко, пък после говори как ще убиеш Вечното. Мислиш си, че Ме виждаш? Виждаш само онова, що е достъпно за жалкия ти ум. Искаш ли да Ме видиш? Ела тогава! Ела, сополанко! Ела!

Захвърлен…

( троши )

Не, не захвърлен, а изстрелян — изстрелян като жив куршум, като Човека-снаряд от цирка, който всяка пролет идваше в Дери. Бе грабнат и запокитен през залата на Паяка. Това е само видение! — мислено изкрещя той. Тялото ми продължава да стои очи срещу очи с То, бъди храбър, това е само трик, бъди храбър, бъди верен, бори се, бори се…

( стобора )

С грохот се носеше напред, нахълтваше в черен, подгизнал тунел, облицован с прогнили, трошливи тухли отпреди петдесет години, отпреди сто, хиляда, милион милиарда, кой знае, летеше сред мъртвешко безмълвие покрай отклонения, някои осветени от онзи сгърчен жълтозелен огън, други от балони, в които мъждукаше зловещо бяла гробовна светлина, трети убийствено мрачни; носеше се с две хиляди километра в час край купища кости, човешки и чужди, летеше като ракетен снаряд през аеродинамичен тунел, който плавно завиваше нагоре, ала не към светлина, а към мрак, някакъв колосален мрак