Стивън Кинг - То

( с трясък )

и изхвръкваше навън сред непрогледна чернилка, чернилката беше всичко, чернилката беше космос и вселена, и подът на чернилката беше корав, корав като полиран абанос и ой се пързаляше по гърди, корем и бедра като хокейна шайба. Намираше се в балната зала на вечността и вечността беше черна.

( сух и пак )

… престани, защо говориш това? то няма да ти помогне, глупаво момче!

( крещи че срещнал дух! )

… престани!

троши стобора с трясък сух и пак крещи че срещнал дух!

… престани! престани! настоявам, заповядвам да спреш!

Май не ти харесва, а?

И мисъл: Ех, ако можех да го кажа на глас, да го кажа без да заекна, сигурно щях да разкъсам илюзията…

… това не е илюзия, глупаво момченце — това е вечността, Моята вечност, и ти си загубен сред нея, загубен навеки, вече никога не ще откриеш обратния път; сега си вечен и осъден да бродиш из мрака… разбира се, след като видиш лицето Ми.

Но имаше и още нещо. Бил го усещаше, долавяше го, надушваше го по някакъв безумен начин — нечие огромно присъствие в мрака отпред. Нечия Форма. Не изпитваше страх, а само дълбоко преклонение; тук имаше мощ, пред която бледнееше силата на То и Бил едва намери време да помисли несвързано: Моля Те, моля Те, който и да си, не забравяй, че аз съм съвсем дребничък…

Понесе се напред и видя огромна Костенурка с безброй пъстроцветни сияния по черупката. Сбръчканата змийска глава бавно надникна навън и Бил като че долови смътна пренебрежителна изненада откъм чудовището, което го бе запокитило насам. Очите на Костенурката бяха добродушни. Бил си помисли, че това трябва да е най-старото същество в цялото битие, далеч по-старо от То, което твърдеше, че е вечно.

Коя си ти?…

… Аз съм Костенурката, синко. Аз създадох вселената, но моля те, не ме упреквай за това; тогава ме болеше стомах.

Помогни ми! Моля те, помогни ми!

… в тия работи не се меся.

Брат ми…

… има свое собствено място в макровселената; енергията е вечна, навярно дори и малко момче като тебе го разбира

Сега летеше покрай Костенурката и дори при тази огромна скорост плочките на нейната черупка сякаш едва-едва пълзяха назад. Смътно си помисли, че това прилича на разминаване с насрещен влак — толкова дълъг влак, че по някое време ти се струва неподвижен или даже поел в обратната посока. Все още чуваше как бръмчи и джавка пискливият, гневен, нечовешки глас на То, изпълнен с безумна ненавист. Но когато Костенурката заговори, другият глас заглъхна. Костенурката говореше в главата на Бил и той някак разбра, че има Друг и този Върховен Друг обитава някаква пустота отвъд тукашната. Може би Върховният Друг бе сътворил Костенурката, която само съзерцаваше и То, което само ядеше. Този Друг беше сила отвъд вселената, мощ отвъд всяка друга мощ, творец на всичко съществуващо.

Изведнъж му се стори, че разбира — То се канеше да го запрати през някаква стена в края на вселената към някакво друго място

( онова, което старата Костенурка наричаше макровселена )

където бе истинската му бърлога; където То съществуваше като титанично пламтящо ядро — може би само нищожна прашинка в мисълта на Другия; щеше да види То оголено като твар от безформена смъртоносна светлина, а сетне или щеше да бъде милосърдно убит, или щеше да живее навеки, безумен, ала в пълно съзнание, сред неговата кръвожадна, безконечна, безформена, лакома същност.

Моля Те, помогни ми! Заради другите…

… сам трябва да си помогнеш, синко

Но как? Моля Те, кажи ми! Как? Как? КАК?

Сега бе достигнал люспестите задни лапи на Костенурката; имаше време да наблюдава титаничната прастара плът, имаше време да се изуми от колосалните нокти — те бяха странни, синьо-жълти на цвят и вътре плуваха цели галактики.

Моля Те, Ти си добра, усещам и вярвам, че си добра, умолявам Те… няма ли да ми помогнеш?

… ти вече знаеш, има само Чюд, и твоите приятели.

Моля Те, о, моля Те…

… синко, трябва да трошиш стобора с трясък сух и пак да крещиш, че си срещнал дух… само това мога да ти кажа, щом се набъркаш в такава космологична помия, трябва да захвърлиш всякакви инструкции

Той осъзна, че гласът на Костенурката заглъхва. Вече я отминаваше и се носеше сред бездънен мрак. Гласът на Костенурката чезнеше, заглушен от злорадия, бълбукащ глас на Нещото, което го бе запокитило в черната пустота — гласът на Паяка, на То.