Бил долавяше прилива на някогашната сила, ала с отчаяние осъзна, че нещата наистина са се променили. Силата далеч не беше толкова могъща — тя трептеше мъчително като пламъче на свещ в зловонен, застоял въздух. Мракът победоносно гъстееше наоколо. И Бил усети мириса на То. Надолу по тунела и не чак толкова далече , помисли той, има една вратичка с белег. Какво се криеше зад тая вратичка? Само това още не мога да си спомня. Помня как напрегнах пръсти, за да не треперят. Помня как бутнах вратичката. Помня даже как отвътре лумна сияние — то изглеждаше едва ли не живо, сякаш не беше светлина, а гъмжило от фосфоресциращи змии. Помня вонята, като в маймунска клетка, даже още по-лоша. А после… нищо.
— П-п-помни ли н-някой к-как и-ххи-зглеждаше То в д-д-действителност?
— Не — каза Еди.
— Мисля… — започна Ричи, сетне Бил въпреки мрака усети как той поклаща глава. — Не.
— Не — каза Бевърли.
— Нищо — потвърди Бен. — Само това не мога да си спомня. Как изглеждаше То… и как се бихме с него.
— Чюд — каза Бевърли. — Така се бихме. Но не помня какво означава тази дума.
— Стойте д-до мен — каза Бил, — и аз ще стъ-стъ-стоя до в-вас, м-м-момчета.
— Бил — обади се Бен. Гласът му звучеше съвършено спокойно. — Нещо идва към нас.
Бил се вслуша. Чу как през мрака се задават бавни, провлачени стъпки… и го обзе страх.
— О-о-одра? — подвикна той… но вече знаеше, че не е тя.
Провлачените стъпки наближаваха.
Бил драсна клечка кибрит.
Дери / 05:00 ч.
Първото странно нещо в този пролетен ден на 1985 година се случи две минути преди астрономическия изгрев. За да разбере цялата му странност, човек би трябвало да познава два факта, известни на Майк Хенлън (който по това време лежеше без съзнание в Общинската болница), и свързани с Баптистката църква, построена на ъгъла на Уичъм и Джаксън стрийт през 1897 година. Над църквата стърчеше изящна бяла куличка — същински символ на всички протестантски храмове в Нова Англия. От четирите й страни имаше часовникови циферблати, а самият часовник беше докаран от Швейцария през 1898 година. Друг такъв можеше да се види само в Хейвън Вилидж, на шестдесет километра от Дери.
Часовникът струваше 17000 долара и бе дарение от дърводобивния магнат Стивън Бауи, който живееше на Западния булевард. Бауи можеше да си позволи подобен жест. Като дълбоко религиозен човек той бе заемал в продължение на четири десетилетия поста на църковен настоятел (през последните години бе ръководил по съвместителство и местния клон на Легиона за бяла нравственост). Освен това се славеше с прочувствените си речи по случай Празника на майките, наричан от него с дълбоко уважение „Майчина неделя“.
Откакто бе монтиран на 31 май 1898 година, този часовник неизменно отмерваше времето с удари на всеки половин час. Градската история помнеше само едно изключение. В деня, когато избухна стоманолеярната на Кичънър, часовникът не удари пладне. Местните жители смятаха, че отец Джолин е заглушил камбаната в знак на скръб по загиналите деца и макар това да не бе вярно, свещеникът не разсея заблудата им. Часовникът просто не бе ударил.
Не удари и в пет часа сутринта на 31 май 1985 година.
В този момент из целия Дери старите кореняци отвориха очи и се надигнаха, обзети от безпричинна тревога. Едни посегнаха към лекарствата, други си сложиха изкуствените зъби, трети запалиха лули или пури.
Старците бдяха на стража.
Сред тях беше и отдавна прехвърлилият деветдесетте Норбърт Кийн. Той изкуцука до прозореца и се втренчи в притъмнялото небе. Предната вечер по радиото бяха обещали ясно време, но костите му подсказваха, че ще вали и то проливно. Усещаше как го обхваща дълбок страх; чувствуваше се в опасност, сякаш смъртоносна отрова бавно пълзеше към сърцето му. Смътно си спомни за онзи ден, когато бандата на Брадли безгрижно пристигна в Дери под дулата на седемдесет и пет пистолета и пушки. Да, след такава работа човек усещаше как отвътре му става леко и топло, сякаш всичко… сякаш всичко някак се потвърждаваше . По-добре не можеше да го изрази, дори в мислите си. След такава работа човек имаше чувството, че може би ще живее вечно, а дявол да го вземе, Норбърт Кийн почти бе сполучил в това отношение. Всеки ден изминаваше точно по пет километра, макар че на 24 юни щеше да навърши деветдесет и шест. Ала сега изпитваше страх.
— Тия хлапетии — промърмори той, гледайки навън, без да усеща, че говори на глас. — Какво ги прихваща тия проклети хлапета? Какви пакости са замислили тоя път?
Читать дальше