Стивън Кинг - То

Еди мина от другата страна и там висеше табелка. Навярно все пак беше на шест години, защото успя да прочете надписа, като си шепнеше тихичко всяка дума:

Върна се отпред, изкачи трите стъпала до малкия подиум и пъхна крак в отвора под машината. Дали обувките му бяха удобни? Еди не знаеше, но страшно искаше да види сам. Той прилепи лице към гумените ръбове на окулярите и натисна бутона. В очите му нахлу зеленикаво сияние. Еди изохка от смайване. Виждаше крак в обувка, изпълнена със зелен дим. Размърда пръсти и пръстите на онзи крак също се размърдаха — значи правилно предполагаше, че са неговите. А после осъзна, че вижда не само пръстите, но и костите им! Костите на крака си! Кръстоса големия пръст със съседния (сякаш тайничко се предпазваше от лошите последици, когато е излъгал) и призрачните кости в апарата също се пресякоха на кръст — не бял, а причудливо зеленикав. Виждаше още…

В този момент майка му изпищя и мощният панически крясък проряза тишината на магазина като вой на моторна резачка, като пожарна камбана, като рев на прииждаща гибел. Той отметна от окулярите стреснатото си, отчаяно лице и я видя да тича към него през магазина — по чорапи, с развяна рокля. Гърдите й подскачаха нагоре-надолу. Ужасът бе превърнал устата й в алена буква О. Един стол отлетя настрани и на пода се търкулна машинката за взимане на мярка, която винаги гъделичкаше краката на Еди. От всички страни смаяните клиенти се обръщаха да видят какво става.

— Еди, махай се оттам! — пищеше майка му. — Махай се оттам! От тия машини се хваща рак! Махай се оттам! Еди! Едииииииии…

Той отскочи назад, сякаш машината изведнъж се бе нажежила до червено. В паниката си бе забравил за стълбичката. Краката му срещнаха пустотата и той увисна във въздуха — бавно падаше назад и бясно размахваше ръце в безнадежден опит да възстанови загубеното равновесие. И в онзи миг си помисли с някаква безумна радост: Ще падна! Сега ще разбере какво става като падна и си ударя главата! Колко хубаво!… Точно това бе помислил, нали? Или може би възрастният мъж налагаше собствените си зрели идеи върху онова, което се бе опитало да изрече детинското съзнание, вечно кипящо от объркани догадки и недооформени образи (със самото си оформяне те бяха изгубили всякакъв смисъл).

Все едно, нямаше смисъл да се пита. Не бе паднал. Майка му успя да пристигне навреме. Майка му го подхвана. Той се разплака, но не падна.

Всички ги гледаха. Спомняше си това. Спомняше си как мистър Гарднър вдигна машинката за мерки и провери дали плъзгачите не са се изкривили, а другият продавач оправи съборения стол и насмешливо плесна с ръце преди отново да надене маската на безизразна любезност. Но най-добре си спомняше влажната майчина буза и горещия, кисел дъх. Помнеше как тя повтаря шепнешком в ухото му: „Вече никога не го прави, вече никога не го прави, вече никога .“ Това бе нейното заклинание против всички беди. Същото бе повтаряла и една година преди това, когато откри, че в един душен летен ден бавачката е отвела Еди на общинския басейн в парка. По онова време още не бе заглъхнал големият страх от детски паралич, избухнал в началото на петдесетте години. В онзи ден тя го издърпа от басейна и все повтаряше, че не бива вече никога да го прави, никога, никога, а всички деца ги гледаха — също като продавачите и клиентите в магазина за обувки — и дъхът й беше също тъй кисел.

После тя го помъкна към изхода на магазина, крещейки на продавачите, че ще ги осъди, ако нещо стане с детето. Изплашеният Еди плака на пресекулки чак до пладне, а астмата му се изостри ужасно за целия ден. Вечерта не можа да заспи. Лежеше буден и се питаше какво представлява ракът, по-лош ли е от детския паралич, убива ли, за колко време и много ли боли докато умреш. Питаше се още дали след смъртта ще отиде в ада.

Знаеше само едно — че заплахата е била сериозна,

Бе го разбрал по страха на майка си.

По ужаса.

— Марти — промълви той през вълната от прииждащи ридания, — ще ме целунеш ли?

Тя го целуна и го прегърна с такава сила, че гръбнакът му изпука. Ако бяхме в басейн , помисли той, щяхме да се удавим и двамата.

— Не се страхувай — прошепна Еди в ухото й.

— Не мога! — проплака тя.

— Знам — каза той и изведнъж осъзна, че въпреки смазващата прегръдка астмата започва да отстъпва. Дъхът му вече не свистеше. — Знам, Марти.

Шофьорът на таксито отново натисна клаксона.