Стивън Кинг - То

— Ще се обаждаш ли? — запита тя с треперещ глас.

— Ако мога.

— Еди, моля те, няма ли да ми кажеш какво има?

Ами ако решеше да каже? Доколко би успял да я успокои?

Марти, тази вечер ми се обади Майк Хенлън и си побъбрихме малко, но всичко съществено може да се побере в две изречения. „То започна отново — каза Майк. — Ще дойдеш ли?“ А сега имам треска, Марти, но тази треска не се лекува с аспирин; задъхвам се, но проклетият инхалатор няма да ми помогне, защото не е от гърлото или дробовете — просто сърцето ми се стяга. Ще се върна ако мога, Марти, но се чувствувам тъй, сякаш стоя пред входа на изоставена галерия, готова да рухне всеки миг — стоя там и се сбогувам със слънчевите лъчи.

Да… да, разбира се! Страхотно ще я успокоиш, Еди!

— Не — каза той. — Мисля, че не мога да ти кажа какво има.

И преди тя да отвърне нещо, преди да подхване отново ( Еди, излизай от таксито! Ще те хване рак! ), той закрачи напред, все по-бързо и по-бързо. Стигна до таксито почти тичешком.

Тя продължаваше да стои пред вратата, когато колата зави по улицата, продължаваше да стои, когато поеха към града — огромна черна женска сянка сред долитащите отвътре потоци светлина. Еди размаха ръка и му се стори, че Майра отвърна на този прощален жест.

— Накъде отиваме, приятел? — запита шофьорът.

— Към Пен Стейшън — отвърна Еди и поразхлаби пръсти около инхалатора.

Астмата се бе оттеглила към незнайната бърлога, където се спотайваше между ярсотните атаки срещу бронхите му. Сега Еди се чувстваше… почти здрав.

Но инхалаторът му потрябва отново, и то по-отчаяно от когато и да било, само четири часа по-късно, когато спазматичен гърч на цялото тяло го изтръгна от леката дрямка. Човекът в строг делови костюм на отсрещната седалка отпусна вестника и огледа Еди с боязливо любопитство.

Върнах се, Еди! — злорадо крещеше астмата. Върнах се и, знам ли, може пък тоя път да ти видя сметката! Защо не? Все някога трябва да те претрепя, знаеш! Стига толкоз игрички на дребно!

Гърдите на Еди се издуваха като ковашки мех. Той напипа инхалатора, насочи отвора в гърлото си и дръпна спусъка. После се подпря на високата облегалка и разтреперан зачака пристъпът да отмине, мислейки за съня, от който се бе събудил. Сън ли? Господи, де да беше така. Но уви, навярно беше по-скоро спомен, отколкото сън. Видението беше изпълнено със зеленикава светлина, също като рентгеновия апарат в магазина за обувки. И сред тази светлина някакъв прокажен с полуразложено тяло гонеше по безкрайни подземия едно пищящо момченце на име Еди Каспбрак. Детето все тичаше и тичаше

(той тича много бързо бе казал мистър Блек на майка му и наистина бе тичал страхотно бързо, когато го гонеше оная прогнила твар о да хич не се съмнявай ха на бас )

в онзи сън, където беше на единайсет години, а после усети тежък мирис, сякаш самото време бе изгнило, някой драсна клечка кибрит и той сведе очи, за да види разложеното лице на момче, което се казваше Патрик Хокстетър и бе изчезнало през юли 1958 година, бузите на Патрик Хокстетър гъмжаха от червеи, непоносимо тежката воня долиташе от вътрешностите на Патрик Хокстетър и в съня, който беше по-скоро спомен, той погледна настрани и видя два учебника, подпухнали от влагата и обрасли със зелена плесен — „Пътища за всички посоки“ и „Да опознаем Америка“. Жалкото им състояние се дължеше на зловонната влага в подземията („Как прекарах лятната ваканция“, съчинение от Патрик Хокстетър — „Прекарах я мъртъв в подземията! Учебниците ми мухлясаха и се издуха като телефонни указатели!“). Еди искаше да изкрещи, но изведнъж грапавите пръсти на прокажения го хванаха през шията, вмъкнаха се в устата му и точно в този миг той се събуди с мъчителен гърч, за да се озове не в каналите под градчето Дери, щат Мейн, а в един от предните вагони на експреса, полетял през равнините на Род Айланд под кръглата бяла луна.

Човекът на отсрещната седалка се поколеба, беше готов да премълчи, но все пак запита:

— Добре ли сте, сър?

— О, да — отвърна Еди. — Бях задрямал и сънувах кошмар. Астмата малко ме притеснява.

— Разбирам.

Лицето на човека отново изчезна зад вестника. „Ню Йорк Таймс“. Някога майка му го наричаше „Еврейски Таймс“.

Еди се вгледа през прозореца към задрямалия пейзаж, осветен само от фееричните лунни лъчи. Тук-там се мяркаха къщи, поотделно или на групички. Повечето прозорци бяха тъмни, а редките светлинки изглеждаха съвсем дребни, жалки имитации на призрачната луна.