Стивън Кинг - То

— Никога не си крил нищо от мен, Еди — изхълца тя.

— И сега не крия. Наистина. Просто не си сдомням всичко. Поне засега. Човекът, който се обади, беше… е… приятел от детските ми години. Той…

— Ще се разболееш — отчаяно каза тя, вървейки подир него към антрето. — Знам, че ще се разболееш. Нека да дойда, Еди, моля те, аз ще се грижа за теб, Пачино може да си повика такси, нищо няма да му стане, какво ще речеш, а? — Гласът ставаше все по-остър, все по-напрегнат и за ужас на Еди тя все повече заприличваше на майка му, каквато я помнеше от последните месеци преди да умре: стара, дебела и смахната. — Ще ти разтривам гърба и ще ти давам хапчетата… ще… ще ти помагам… Ако не искаш да говоря, ще си мълча, но ще можеш да ми разказваш всичко… Еди… Еди, моля те, не заминавай! Еди, моля те! Моля тееееееее!

Той крачеше отривисто към външната врата, крачеше слепешком, с приведена глава, сякаш се бореше с ураганен вятър. Отново се задъхваше. Когато вдигна багажа си, стори му се, че на всяка ръка увисват поне по петдесет килограма. Усещаше как Майра го докосва с пухкавите си розови ръце, как го опипва, придърпва го с безнадеждно желание, но без да влага сила, как се мъчи да го съблазни с риданията на нежна загриженост и да го върне назад.

Няма да успея! — отчаяно помисли той. Астмата се засилваше, от детските си години не помнеше толкова тежък пристъп. Посегна към дръжката на вратата, но тя сякаш бягаше от него, бягаше към непрогледен космически мрак.

— Ако останеш, ще ти направя сметанов кейк — бръщолевеше Майра. — И пуканки… Нали обичаш пуйка, ще ти сготвя за вечеря… Може и утре за закуска, ако искаш, започвам веднага… и пилешки дреболии… Еди моля те страх ме е толкова ме плашиш!

Тя сграбчи яката му и го дръпна назад като шишкав полицай, който спипва подозрителен тип при опит за бягство. С остатъка от чезнещите си сили той продължи напред… и тъкмо когато изтичаха сетните му капчици енергия н способност за съпротива, усети как ръката се отпуска.

Майра нададе последен стон.

Пръстите му стиснаха дръжката на вратата — колко блажена прохлада! Отвори и видя таксито да чака отпред като посланик от света на здравия разум. Нощта беше ясна. Високо горе блестяха ярки и чисти звезди.

Дъхът му свистеше и хъхреше в гърлото. Той се обърна към Майра.

— Трябва да разбереш, че не е по мое желание — каза той. — Ако имах алтернатива — каквато и да било — нямаше да замина. Моля те, разбери ме, Марти. Заминавам, но ще се върна.

Но след думите в устата му остана привкус на лъжа.

— Кога? След колко време?

— След седмица. Или десет дни. Не повече.

— Седмица! — изпищя тя и се вкопчи в гърдите си като примадона от бездарна опера. — Седмица! Десет дни! Моля те, Еди! Моооо…

— Марти, престани. Чуваш ли? Престани.

За негово изумление тя наистина млъкна и само продължи да го гледа с влажни, зачервени очи, в които нямаше гняв, само ужас за него, а покрай това и за самата нея. И може би за пръв път през всичките години на съвместния им живот той усети, че може да я обича без риск. Дали и това бе свързано със заминаването? Навярно. Не… думата навярно беше излишна. Знаеше, че е така. Вече се чувстваше като дребна животинка, гледана от обратната страна на телескопа.

А може би така и трябваше. Това ли усещаше? Беше ли решил най-сетне, че е нормално да я обича? Че всичко е наред, макар тя да прилича на майка му отпреди трийсетина години, макар да гледа телевизия в леглото дъвчейки ореховки, при което всички трохи отиват откъм неговата страна, макар да не е особено умна и макар да държи неговите лекарства в шкафчето, а своите в хладилника.

Или…

Възможно ли бе…

Досегашните мисли му бяха хрумвали по един или друг начин, в един или друг момент на странно раздвоеното му и преплетено битие на син, любовник и съпруг, сега, миг преди да поеме за последен път към дома, той се сети за друга възможност и смайването го облъхна като крило на грамадна птица.

Възможно ли бе страхът на Майра да е по-голям от неговия?

Възможно ли бе да е ставало така и с майка му?

Като злокобно съскащ фойерверк над подсъзнанието му изригна нов спомен от Дери. На главната улица имаше магазин за обувки. „Всичко за нозете“. Веднъж майка му го отведе там — Еди беше едва на пет или шест години — и му каза да седи кротко като послушно момче, докато тя си подбере чифт бели лачени обувки, защото беше канена на сватба. И той наистина седна кротко като послушно момче, докато майка му разговаряше с продавача мистър Гарднър, но все пак беше едва на пет (или шест) години, тъй че след като майка му отхвърли третия чифт бели обувки и поиска от мистър Гарднър четвърти, Еди взе да скучае и отиде да огледа странния предмет в дъното на магазина. Отначало го помисли за голям сандък, Когато приближи, реши, че може да е някакво бюро. Само че досега не бе виждал толкова чудно бюро. Тясно и високо! От лъскаво полирано дърво, с безброй къдрави инкрустации и някакви вградени джунджурии. Не стига всичко това, ами имаше и стълбичка с три стъпала, а Еди никога не бе виждал бюро със стълбичка. Вече съвсем отблизо той видя, че в долната част на странния предмет има отвор, отстрани стърчеше бутон, а най-горе се подаваха — поразително! — големи окуляри, също като на бинокъл или телескоп.