Стивън Кинг - То

Въобразяваше си, че луната разговаря с него , внезапно помисли той. Хенри Бауърс. Божичко, толкова смахнат беше. Запита се къде ли е сега Хенри Бауърс. Мъртъв? В затвора? Или се скиташе нейде из пустите равнини на централните щати като зловреден вирус, изпадащ в безумие щом дойдат тежките сънливи часове между един и четири сутринта? Може би убиваше наивниците, които го взимат на автостоп, за да прехвърли няколко долара от портфейлите им в собствения си джоб?

Може би, може би.

Дали пък не беше в някоя психиатрична лечебница? Дали не се вглеждаше в почти пълната луна? Дали не разговаряше с нея, дали не се вслушваше в отговори, които само той може да чуе?

Еди допускаше, че това е най-вероятно. Потрепера. Най-сетне си спомням детството , помисли той. Спомням си как прекарах лятната ваканция в мрачното мъртвило на 1958 година. Усещаше, че стига да поиска, може да възстанови почти всяка случка от онова далечно лято. Но не искаше. О, Господи, ако можех отново да забравя всичко.

Той опря чело в мръсното стъкло, държейки с разхлабени пръсти инхалатора като някаква свещена реликва. Седеше и гледаше как нощта прелита край влака.

Отивам на север , помисли той, но грешеше.

Не на север. Защото това не е влак, а машина на времето. Не на север, а назад. Към миналото.

Стори му се, че чува как луната нашепва нещо.

Еди Каспбрак стисна здраво инхалатора и затвори очи, за да прогони внезапно налетелия шемет.

Когато телефонът иззвъня, Том вече се унасяше в сън. Надигна се на лакът и завъртя глава към шкафчето, но в това време по рамото му се плъзна заоблена гръд и Бевърли се пресегна да вдигне слушалката. Той отново отпусна глава върху възглавницата и смътно се запита кой ли може да звъни посреднощ и откъде е узнал домашния им номер, след като го нямаше в указателя. Чу как Бевърли каза „Ало“, после отново се унесе. Беше гроги след петнайсетте бири, които изпи докато гледаше бейзболния мач.

Ненадейно възбуденият, любопитен глас на Бевърли. „Каквооо?“ — се впи в ухото му като удар с ледокоп и той пак отвори очи. Опита се да седне и телефонният шнур се вряза в дебелата му шия.

— Махни го туй шибано нещо, Бевърли — каза той.

Тя незабавно скочи и заобиколи леглото, повдигайки шнура с плътно събрани пръсти. Косата беше тъмночервеникава, естествено къдрава и се спускаше на плавни вълни по нощницата почти до кръста. Курвенска коса. За разлика от друг път, очите и не се стрелнаха към лицето му да разчетат дали не се задава буря и това пораздразни Том Рогън. Той седна. Главата започваше да го боли. Мамка му, сигурно и преди това го е боляла, но когато спиш, не усещаш.

Отиде в тоалетната, пика безкрайно дълго и накрая реши, че щом тъй и тъй е станал, може поне да се опита да прогони проклетия махмурлук с още една бира.

Докато отново минаваше през спалнята на път към стълбището — мъж на средна възраст с ръце като греди, облечен само с бели боксьорски шорти, които се развяваха като корабни платна под солидното му шкембе (приличаше по-скоро на хамалин, отколкото на президент и генерален мениджър на корпорацията „Мода Бевърли“ — той се озърна през рамо и ядно кресна:

— Ако е оная кобила Лесли, кажи й да си покани някой манекен и да не ни буди посред нощ!

Бевърли надигна глава за миг, тръсна я отрицателно и пак се загледа в телефона. Том усети как се напрягат мускулите по врата му. Жестът изглеждаше пренебрежителен. Милейди показва, че няма нужда от него. Шибаната милейди. Май пак щяха да си имат неприятности. Може би Бевърли се нуждаеше от кратък опреснителен курс, за да си припомни кой командва тук. Нищо чудно. Понякога се налагаше. Когато забрави предишните уроци.

Той слезе на долния етаж, тромаво се запъти по коридора към кухнята, разсеяно измъкна гънката на шортите от цепката на задника си и отвори хладилника. Вместо алкохол протегната му ръка срещна само синя паница с остатъци от вчерашна юфка. Нито грам бира. Изчезнала бе дори кутията, която държеше най-отзад (също както пазеше сгъната двайсетдоларова банкнота в калъфа зад шофьорската си книжка). Играта бе траяла цели четиринайсет хвърляния — и то само за ядове. „Уайт сокс“ бяха загубили. Тоя сезон играеха като педерасти.

Погледът му се плъзна по напитките в остъкленото барче над кухненския плот и за момент той си представи как ще си налее мъничко „Джим Бийм“ с бучка лед. После се отправи към стълбата, защото знаеше, че от уискито само съвсем ще се накваси. Погледна циферблата на старинния часовник с махало в коридора и видя, че минава полунощ. Тази информация само влоши още повече настроението му, което и без това не беше особено жизнерадостно. Изкачи се по стълбата с бавна, решителна крачка, усещайки отчетливо — прекалено отчетливо — мъчителните ри на сърнето си. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Так-бум, так-туп. Изнервяше се, когато усещаше ударите га сърцето не само в гърдите, но и в ушите и китките, Понякога си въобразяваше, че отляво в гърдите му има не пулсиращ мускулест орган, а голям циферблат, чиято стрелка заплашително навлиза в червената зона. Дразнеха го тия глупости; не му трябваха. Едно му трябваше — да се наспи като хората.