Стивън Кинг - То

Но оная тъпа пичка, жена му, още дрънкаше по телефона.

— Разбирам, Майк… да… да, наистина… знам, но…

Нова, по-дълга пауза.

— Бил Денброу? — провикна се тя и ледокопът отновосе впи в ухото му.

Том постоя пред вратата на спалнята докато дишането му се оправи. Сега сърцето отново биеше с познатото так-туп, так-туп, так-туп — бумтенето бе престанало. За миг си представи как стрелката излиза от червената зона, после заповяда на видението да се разкара. Господи, та той беше мъж и то страхотен, не някакъв си парен котел с раздрънкай регулатор. Беше в отлична форма. Здрав като желязо. А ако оная кучка се нуждаеше от напомняне — щеше да й го напомни с удоволствие.

Надигна крак да влезе, после размисли и постоя още малко отвън, като се вслушваше в гласа й — не че го интересуваше с кого говори и какво казва. Просто слушаше как се надига и спада гласът на жена му и от това го обзе отдавна познатата тъпа ярост.

Беше я срещнал преди четири години в един бар в центъра на Чикаго. Разговорът потръгна от самото начало, защото и двамата работеха в сградата на „Стандард Бранд“ и имаха много общи познати. Том беше служител на „Кинг енд Ландри“, посредническа фирма със седалище на четиридесет и втория етаж. Бевърли Марш — така се казваше тогава — работеше на дванадесетия като младши моделиер в „Мода Делия“. Делия, която по-късно щеше да постигне скромни успехи в Средния запад, се насочваше предимно към младежта. Блузите, полите, шаловете и панталоните на Делия Касълман се продаваха масово в магазините, наричани от нея „младежки“, а от Том „битаци“. Почти от пръв поглед Том Рогън усети две неща у Бевърли Марш — че е съблазнителна и уязвима. За по-малко от месец откри и третото — че е талантлива. Много талантлива. В небрежните скици на рокли и блузи Том надушваше ужасяващо мощна машина за правене на пари.

Но не по битаците , помисли той, ала не го каза (поне тогава). Край на лошото осветление, край на мизерните цени, край на тъпите изложби нейде в дъното на магазина между спринцовките за наркомани и тениските портрети на рок-групи. Тия лайнарски истории са за некадърниците.

Той разбра много за нея още преди да тя усети сериозния му интерес. Тъкмо така трябваше да бъде. Том цял живот бе търсил момиче като Бевърли Марш и когато я откри, се втурна напред с бързината на лъв, подгонил ранена антилопа. Не че нейната уязвимост биеше на очи — напротив, околните виждаха в нея само една великолепна жена, стройна, но надарена с всичко необходимо. Бедрата й бяха средна хубост, затова пък имаше страхотен задник и фантастични цици. Том Рогън открай време си падаше по циците, а в това отношение високите момичета почти винаги го разочароваха. Обикновено носеха тънки блузки и зърната им го подлудяваха, но щом смъкнеше блузките, откриваше, че край зърната царува пълна оскъдица. Самите цици се оказваха плоски като дръжки на чекмеджета. „От една шепа повече не ми трябва“ — обичаше да казва един негов съквартирант в колежа, но Том смяташе съквартиранта си за нафукан лайнар, от ония, дето сигурно и в кенефа ходят с бели ръкавици.

Спор няма — Бевърли изглеждаше великолепно с експлозивното си тяло и тежките тъмночервеникави къдрици. Но беше слаба… някак уязвима. Сякаш разпръскваше на всички страни радиосигнали, които само Том можеше да засече. Някои признаци личаха от пръв поглед — вечната цигара между устните (по-късно Том успешно я отучи от пушенето), тревожно сновящият поглед, който не смееше да спре върху очите на събеседника, само от време на време плъзваше по тях и страхливо отскачаше настрани; навикът да разтрива лакти, когато е нервна; видът на ноктите — чисти, но изрязани почти до кръв. Том забеляза това още при първата среща. Когато Бевърли надигна чашата бяло вино, той видя ноктите и си помисли: Подрязва ги така, защото иначе ще ги гризе.

Лъвовете може и да не мислят, поне като хората… но за сметка на това виждат. Когато от извора побегне стадо антилопи, стреснати от прашния животински мирис на наближаващата смърт, котките забелязват коя изостава — било защото накуцва, било защото си е бавна по природа… или пък защото е с по-слабо развито чувство за опасност. А кой знае, маже би някои антилопи — и някои жени — искат да бъдат повалени.

От тия спомени изведнъж го изтръгна един омразен звук — щракването на запалка. — Тъпата ярост се завърна. В стомаха му се надигна противна, но и някак приятна жега. Пушеше. Тя пушеше. На тази тема Том Рогън бе посветил значителна част от специализираните си лекции. А ето че тя пак подхващаше. Явно момичето не беше ученолюбиво, но какво пък, нали тъкмо с такива може да се прояви добрият учител.