Стивън Кинг - То

— Недей да говориш така на татко си — изумено промърмори той.

— Не съм правила онова, за което говориш! Никога!

— Може. Може и да не си. Сега ще те проверя. Знам как. Свали си гащите.

— Не!

Очите му се разшириха, разкривайки жълтата роговица около небесносините ириси.

— Какво рече?

— Рекох не . — Тя впи поглед в него и може би той различи пламъка на гнева, жарката стихия на бунта. — Кой ти каза?

— Беви…

— Кой ти каза, че играем там? Не беше ли непознат? Не беше ли облечен в оранжево и сребристо? Не носеше ли ръкавици? Не приличаше ли на клоун, дори и да не е бил клоун? Как се казваше?

— Беви, престани да…

— Не, ти престани — натърти тя.

Той отново замахна и този път ръката му бе свита в юмрук, готов да троши кости. Бевърли приклекна. Юмрукът изсвистя над нея и с трясък се стовари върху стената. Баща й изрева, пусна я и налапа ожулените кокалчета. Тя се отдръпна с бързи, ситни стъпки.

— Връщай се тук!

— Не — каза тя. — Ти искаш да ми сториш зло. Обичам те, татко, но и те мразя, когато си такъв. Вече няма да ти се дам. То те кара да го вършиш, но ти си му разрешил .

— Не знам за какво говориш — рече той, — обаче вместо да дрънкаш, по-добре идвай насам. Втори път няма да те моля.

— Не — каза тя и пак се разплака.

— Не ме карай аз да идвам, Беви. Ако го направя, има да си патиш, момиченце. Идвай тук.

— Ще дойда, ако ми кажеш от кого узна.

Той се метна напред с толкова хищна, котешка пъргавина, че макар да очакваше нападението, тя едва не се озова в ръцете му. Напипа бравата с треперещи пръсти, открехна вратата колкото да се провре през нея, а сетне вече бягаше по коридора към изхода, бягаше като в ужасен сън, както щеше да бяга след двадесет и седем години от мисис Кърш. Зад нея Ал Марш се стовари върху вратата с оглушителен трясък и я пропука по средата.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ! — изрева той, докато отваряше вратата и се хвърляше подир нея.

Външната врата беше залостена; Бевърли се бе прибрала през задния вход. Разтреперана от глава до пети, тя задърпа резето с едната ръка, докато другата безнадеждно въртеше бравата. Отзад баща й отново изрева като

( сваляй гащите, улично момиче )

звяр. Резето изщрака и вратата най-сетне се отвори. Парещият дъх подскачаше в гърлото й. Озърна се през рамо и видя баща си да връхлита с протегнати ръце — зловещо ухилен, оголил като капан два реда жълтеникави зъби.

Бевърли изхвръкна навън и в последния момент усети как пръстите му плъзнаха по блузата й, но не успяха да се вкопчат. Полетя по стъпалата, изгуби равновесие и се просна на бетонната алея, раздирайки коленете си.

— ВРЪЩАЙ СЕ ТУК ВЕДНАГА, БЕВИ, ИНАК ГОСПОД МИ Е СВИДЕТЕЛ, ЧЕ ЩЕ ТИ СМЪКНА КОЖАТА ОТ БОЙ!

Той изскочи на стъпалата и тя мъчително се надигна с разкъсани джинси,

( сваляй гащите )

с окървавени колене, в които оголените нерви сякаш пееха „Напред, християнско воинство“. Озърна се и го видя да се задава — Ал Марш, портиер и пазач, разчорлен сив човечец в тютюнева риза с два джоба отпред и тютюневи панталони с връзка ключове на колана. Но в очите му не беше той, истинският той, който можеше да й мие гръбчето и същевременно да я рита в корема по една и съща причина — защото се тревожеше за нея, много се тревожеше; не беше той, който веднъж преди пет години опита да й направи плитка, обърка всичко и двамата се разкискаха като видяха как е щръкнала косата й; не беше той, който в неделя умееше да прави най-вкусния яйчен коктейл на света, по-вкусен от всичко, което можеш да купиш от млечния бар за четвърт долар; не беше бащата, не беше мъжът на нейния живот, предвестник на подранили послания от бъдещата й женственост. Сега в неговите очи нямаше и следа от всичко това. Бевърли виждаше в погледа му само убийствен блясък. Виждаше То.

Побягна. Бягаше от То.

Мистър Паскуале смаяно ги погледна откъм дворчето си, където поливаше жълтеещата трева и слушаше по радиото бейзболен мач, седнал на ръба на верандата. Хлапаците Цимерман надигнаха глави иззад раздрънкания Хъдсън Хорнет, който бяха купили за двайсет и пет долара и го миеха през ден. Единият стискаше маркуч, другият държеше кофа сапунен разтвор. Двамата бяха зяпнали от почуда. От апартамента на втория етаж надзърна мисис Дентън с карфици в устата; в скута си държеше роклята на една от шестте си дъщери, а още дрехи за кърпене бяха натрупани в коша до нея. Малкият Ларс Терамениъс грабна червеното си камионче от напукания тротоар и отскочи върху повехналата морава на Бъки Паскуале. Разплака се, когато край него с разширени очи и писъци пробяга Беви, която тази пролет дълго и търпеливо му бе обяснявала как да си върже гуменките тъй, че да не се развързват. След миг баща й изскочи с рев на тротоара и тригодишният Ларс Терамениъс, който след дванадесет години щеше да загине при мотоциклетна катастрофа, зърна в лицето на мистър Марш нещо страшно и нечовешко. През идните три седмици всяка нощ щеше да сънува кошмари, в които мистър Марш изчезваше и вместо него се появяваше паяк с човешки дрехи.