Бевърли бягаше. Отлично разбираше, че бяга от смъртта. Ако баща й я хванеше сега, нямаше да има значение, че са на улицата. Понякога хората в Дери вършеха безумни неща; не беше необходимо да чете вестници или да познава странната история на градчето, за да го разбере. Ако я настигнеше, той щеше да я удуши, да я смачка, да я стъпче. А когато всичко свършеше, някой щеше да го прибере и той щеше да седи в килията зашеметен и смаян като пастрока на Еди Коркоран.
Тя тичаше към центъра, задминавайки все повече хора. Те се взираха — първо в нея, после в баща й — и изглеждаха изненадани, някои даже поразени. Но чувствата по лицата им свършваха дотук. Взираха се, след това продължаваха накъдето бяха тръгнали. А въздухът в гърдите й ставаше все по-горещ и тежък.
Тя пресече Канала, барабанейки с подметки по циментовия тротоар, докато отдясно по дървената настилка на моста бръмчаха коли. Видя отляво полукръглия отвор на тунела, по който реката минаваше под центъра. После рязко свърна през Главната улица, без да обръща внимание на оглушителните клаксони и скърцащите спирачки. Отиваше надясно, защото там беше Пущинакът. Оставаше още около километър и половина и ако искаше да успее, трябваше да се откъсне от баща си по стръмния склон на Горната миля (или някоя от още по-стръмните странични улички). Друг изход нямаше.
— ВРЪЩАЙ СЕ, МАЛКА КУЧКО, ПРЕДУПРЕЖДАВАМ ТЕ!
Когато се озова на отсрещния тротоар, тя хвърли още един поглед назад и тежките червеникави кичури се развяха от рязкото движение. Баща й пресичаше улицата със същото пренебрежение към летящите коли. Пурпурното му лице лъщеше от пот.
Тя се шмугна в алеята зад складовете. От тази страна бяха задните стени на фабриките, гледащи към Горната миля: „Телешка звезда“, „Рицарят“, „Хъмфил — складове и доставки на едро“, „Орел“, „Еврейски консерви“. Павираната уличка беше тясна, задръстена с безброй димящи кофи за боклук. По каменната настилка полепваха Бог знае какви мръсотии и отпадъци. Наоколо надвисваше смес от миризми — едни противни, други остри, трети просто титанични… но всички напомняха за месо и кланица. Над боклука гъмжаха облаци мухи. От някои сгради долиташе вледеняващият вой на резачки за кости. Бевърли подскачаше като спъната по хлъзгавите павета. Закачи с бедро една тенекиена кофа за смет и отвътре като огромни, месести тропически цветя се разсипаха парчета карантия, увити в стари вестници.
— БЕВИ, ВЕДНАГА ДА СЕ ВРЪЩАШ, ЧЕ ДЯВОЛИТЕ ЩЕ ТЕ ВЗЕМАТ! СЕРИОЗНО ТИ КАЗВАМ! НЕДЕЙ ДА МЕ ЯДОСВАШ, МОМИЧЕНЦЕ, И БЕЗ ТОВА ЛОШО ТИ СЕ ПИШЕ!
Край задната врата на колбасарницата „Киршнър“ двама мъже дъвчеха дебели сандвичи.
— Ей, малката, зле изглеждаш — подкачи я единият. — Все едно, че си отскочила с татко си до плевника.
Другият се разсмя.
Баща й я догонваше. Отчетливо чуваше тежките стъпки и задавеното дишане зад гърба си; сянката му вече прелиташе като черно крило по високата дъсчена ограда отдясно.
После той се подхлъзна и с рев на изненада и гняв се сгромоляса върху паважа. След миг пак беше на крака и от устата му вместо думи вече излитаха само свирепи, безумни крясъци. Мъжете край колбасарницата се превиваха от смях и взаимно се тупаха по гърбовете.
Алеята свърна наляво, Бевърли се люшна… и спря, зяпнала от отчаяние. Неподвижна боклукчийска кола задръстваше улицата от стена до стена. От двете й страни оставаше не повече от двайсет сантиметра свободно пространство. Двигателят работеше на празен ход. През глухото бръмчене смътно долитаха звуците на разговор в кабината. И шофьорите бяха в обедна почивка. До пладне оставаха само три-четири минути; скоро щеше да удари часовникът на съдилището.
Чу го как отново наближава, настига я. Хвърли се по корем и пропълзя под камиона, без да обръща внимание на болката в разранените колене. Призляваше й от смесената воня на нафта, изгорели газове и прогнило месо. И най-ужасна бе лекотата, с която напредваше; плъзгаше се по слузест пласт от разложени боклуци. Продължи да пълзи, като веднъж опита да се понадигне от паважа и докосна с гръб нажежената тръба на ауспуха. Трябваше да прехапе устни, за да не изкрещи.
— Бевърли? Отдолу ли си?
Думите излитаха една по една, насечени от прекъслечното му дишане. Тя се озърна и срещна погледа на баща си. Беше се привел и надничаше под камиона.
— Остави ме… на мира! — изпъшка Бевърли.
— Ах ти, кучко — отвърна той с глух, задавен от слюнки глас. После ключовете издрънчаха, когато баща й се просна долу и пролази подир нея с нелепи движения на плувец.
Читать дальше