Стивън Кинг - То

От началото на това лято Хенри постепенно се плъзгаше към някаква духовна бездна, крачеше по крехък мост, който безмилостно изтъняваше. През онзи ден, когато разреши на Патрик Хокстетър да го погали, мостът се превърна в почти невидима нишка. А тази сутрин нишката се скъса. Той изскочи на двора само по захабени, парцаливи долни гащи и вирна глава към небето. Горе все още висеше бледият призрак на снощната луна и когато я погледна, тя изведнъж се преобрази в костеливо, ухилено лице. Потресен от ужас и радост, Хенри рухна на колене пред лицето. От луната долитаха призрачни гласове. Те се променяха, понякога се сливаха в тихо, неразбираемо бръщолевене… но той долавяше простата истина, че всички тия гласове са само един глас, един разум. Гласът му заръча да намери Бълвоча и Виктор, а щом наближи пладне, тримата да чакат на ъгъла на Канзас стрийт и Костело авеню. Там щял да разбере какво да прави. Ясна работа — тъпата путка изникна точно където трябваше. Хенри зачака следващата заповед на гласа. И тя дойде докато тримата скъсяваха дистанцията. Този път гласът не долетя от луната, а от една тротоарна решетка. Беше тих, но ясен. Бълвоча и Виктор се озърнаха към решетката като хипнотизирани, после пак се вторачиха в гърба на Бевърли.

Убийте я , изрече гласът от канала.

Хенри Бауърс бръкна в джоба на джинсите си и извади тънък двайсетсантиметров инструмент с инкрустации от фалшива слонова кост. От единия край на това съмнително художествено произведение лъщеше хромирано бутонче. Хенри го натисна. От дръжката изхвръкнаха петнадесет сантиметра остра стомана. Той подхвърли на длан автоматичния нож. После ускори крачка. Все тъй замаяни, Виктор и Бълвоча подтичваха подир него.

Не би могло да се каже, че Бевърли ги чу ; не това я накара да извърне глава към наближаващия Хенри. Прегърбен, със замръзнала на лицето усмивка, Хенри стъпваше безшумно като индианец. Не беше звук; просто чувство, прекалено ясно, непосредствено и мощно, за да му се противи — чувството, че я

Общинската библиотека / 01:55 ч. на 31 май 1985 г.

наблюдават.

Майк Хенлън остави химикалката и зарея поглед из сводестите простори на главната читалня. Видя светлите островчета под глобусите на лампите; видя дългите редици книги, чезнещи в сумрака; видя стълбичките от ковано желязо, описващи изящни спирали към горните рафтове. Сякаш нямаше нищо нередно.

И все пак не можеше да повярва, че е сам в библиотеката. Вече не.

След като другите си тръгнаха, Майк по стар навик разтреби грижливо. Работеше на автопилот, а мислите му се рееха нейде на милиони километри — и двадесет и седем години — оттук. Изпразни пепелниците, изхвърли бутилките от алкохол (като ги затрупа с боклук, за да не шокира Керъл) и прибра бирените шишета в касата зад бюрото си. После измете парчетата от бутилката, която бе строшил Еди.

Когато изчисти масата, Майк мина в читалнята за периодика и събра разпилените списания. Докато вършеше всички тия работи, той мислено пресяваше разказите на другите — и забелязваше най-вече онова, което бяха пропуснали. Те смятаха, че са си спомнили всичко; може би с Бил и Бевърли наистина беше така. Но имаше още нещо. Щяха да го открият… стига да разполагаха с време. През 1958 година събитията не им бяха дали шанс да се подготвят. Тогава ден подир ден водеха безплодни разговори — прекъснати единствено от боя с камъни и груповия героизъм в къщата на Нийбълт стрийт — и в крайна сметка можеха да си останат само с приказките. А после дойде 14 август и бандата на Хенри просто ги подгони към каналите.

Може би трябваше да им кажа , помисли той. Всичко се повтаряше и това вероятно бе част от предначертания път. Дали и краят нямаше да се повтори като в старомоден роман? Старателно бе подготвил фенери и миньорски каски за утрешния ден; в шкафа край тях лежаха чертежите на градската канализация, грижливо навити и стегнати с ластичета. Но в детството всичките им зрели или недозрели приказки и планове бяха стигнали до задънена улица; в крайна сметка просто ги бяха подгонили към каналите, бяха ги тласнали към последвалия сблъсък. Пак ли щеше да стане така? Вече бе повярвал, че вяра и мощ са взаимозаменяеми. А дали истината не беше още по-проста? Дали нямаше да се окаже, че никаква вяра не е възможна, докато не те запокитят в жестокия вихър на събитията — като парашутист при първия си скок, като новородено дете, безмилостно изтласкано от майчината утроба? Започнеш ли да падаш, ти си принуден да повярваш в самото падане и в битието, нали? И посягането към пръстена на парашута става твоя последна и решителна дума по въпроса.