Стивън Кинг - То

Драскайки с нокти и лакти, Бевърли стигна под кабината, сграбчи една от грамадните гуми — пръстите й се впиха до втората става — и се издърпа навън. Изхвръквайки на свобода, тя си удари гръбнака в предната броня, а сетне вече тичаше по нагорнището, цялата омазана в невъобразимо смърдяща кал. Хвърли поглед през рамо и видя изпоцапаните ръце на баща й да се подават изпод боклукчийската кола като лапите на онова въображаемо чудовище, което дебне под всяко детско легло.

Почти без да разсъждава, тя се стрелна между склада на Фелдман и пристройката на братя Тракър. Тесният проход беше задръстен от натрошени сандъци, плевели, слънчогледи и разбира се, купища боклук. Бевърли се метна настрани и приклекна зад камара щайги. След няколко секунди видя как баща й пробяга край прохода и продължи по Горната миля.

Бевърли се изправи и хукна към отсрещния край на прохода. Там имаше телена мрежа. Изкатери се като маймунка и скочи от другата страна. Сега беше в задния двор на Духовната семинария. Изтича покрай грижливо поддържаната морава и заобиколи ъгъла на сградата. Отвътре долиташе класическа мелодия на орган. Приятните, спокойни звуци сякаш се запечатваха в неподвижния летен въздух.

Между Семинарията и Канзас стрийт растеше висок жив плет. Бевърли надникна през него и зърна в края на улицата баща си — задъхан, с тъмни петна от влага под мишниците. Стоеше с ръце на кръста и бавно се оглеждаше. По връзката ключове играеха слънчеви лъчи.

Също тъй задъхана, Бевърли го гледаше, а сърцето й подскачаше в гърлото като пленено зайче. Беше жадна и се отвращаваше от собствената си противна миризма. Ако сега ме нарисуват в комикс , мина й през ума, ще трябва да нарисуват над мене и вонята с ония вълнисти чертички.

Баща й пресече улицата и наближи Семинарията.

Бевърли спря да диша.

Моля Ти се, Господи, вече не мога да бягам. Помогни ми, Господи. Не му позволявай да ме открие.

Ал Марш бавно крачеше по тротоара край живия плет, само на метър от сгушената си дъщеря.

Мили Боже, не му позволявай да ме подуши!

Не я подуши — може би защото след падането на улицата и лазенето под камиона самият Ал вонеше още по-зле от нея. Той продължи надолу. Треперещото момиче го проследи с поглед докато изчезна в подножието на Горната миля.

Бевърли бавно се изправи. Дрехите й бяха омазани в боклук, лицето й беше мръсно, гърбът й пареше от докосването до ауспуха на камиона. Но тия телесни несгоди бледнееха пред вихъра от объркани мисли — струваше й се, че е изхвръкнала отвъд границите на света в някакво незнайно пространство, където не е валиден нито един от нормалните закони за поведение. Беше немислимо да се прибере, но също тъй немислимо изглеждаше и да не се прибере . Дръзнала бе да не се подчини на баща си, да му се противопостави …

Напрегна се да прогони тази мисъл, защото от нея се разтреперваше цяла, губеше сили, призляваше й. Обичаше баща си. Нима не повеляваше една от Десетте Божи заповеди: „Почитай баща си и майка си, за да се продължават дните ти на земята“? Да. Но той не беше на себе си. Не беше нейният баща. Всъщност неговото място бе заето от някой друг. От измамник. От То…

Изведнъж тя изстина от една страшна мисъл. Дали и с другите не бе станало същото? Или нещо подобно? Трябваше да ги предупреди. Бяха наранили чудовището и сега То предприемаше мерки, за да ги отстрани завинаги. Пък и къде ли другаде можеше да отиде в този момент? Те бяха единствените й приятели. Бил. Бил щеше да измисли нещо. Бил щеше да й каже как да постъпи, как да се справи с мъчителното „Ами сега?“

Бевърли се промъкна до алеята пред семинарията и надникна иззад живия плет към Канзас стрийт. Баща й наистина бе изчезнал. Тя зави надясно и пое към Пущинака. По това време навярно нямаше да завари никого; всички бяха отишли да обядват. Но щяха да се върнат. А междувременно тя можеше да седне в прохладната къщичка и да се овладее поне отчасти. Щеше да остави прозорчето отворено, за да влиза светлина, може би даже щеше да подремне. Морното тяло и изтощеният ум охотно посрещнаха тази мисъл. Да поспи, да, би било чудесно.

Клюмайки в движение, тя отмина последните къщи преди стръмното надолнище към Пущинака — онзи Пущинак, сред който бе стоял да дебне нейният баща, колкото и невероятна да изглеждаше подобна мисъл.

Не чуваше стъпките зад гърба си. Момчетата се стараеха да крачат безшумно. Неведнъж бяха изпускали жертвите си; този път нямаха намерение да се провалят. С плавна, котешка походка тримата се прокрадваха все по-близо. Бълвоча и Виктор се хилеха, но лицето на Хенри беше унесено и сериозно. Чорлавата му коса стърчеше на всички страни. Очите му бяха мътни, също като очите на Ал Марш в апартамента. В знак за мълчание той надигна пред устните си мръсен показалец. Разстоянието бавно се топеше — двадесет метра, петнадесет, десет…