Стивън Кинг - То

Долна главна улица / 11:30 ч.

я запокити през цялата стая още преди да бе прекрачила прага. Тя изпищя от смайване и веднага млъкна, когато се блъсна в стената с такава сила, че рамото й изтръпна. Рухна върху вехтото канапе и трескаво завъртя глава. Вратата към коридора се затръшна. Баща й бе чакал зад нея.

— Тревожа се за теб, Беви — каза той. — Понякога много се тревожа. Знаеш това. Казвам ти го, нали? И още как!

— Татко, какво…

Той бавно закрачи към нея през хола и лицето му беше угрижено, печално, убийствено. Тя не искаше да вижда убийственото, но то беше там като безжизнен блясък на мръсотия по застояла вода. Хапеше замислено кокалчетата на дясната си ръка. Беше облечен с тютюневия работен костюм и когато бевърли сведе очи, забеляза, че дебелите подметки на обувките му оставят следи по маминия килим. После ще трябва да пусна прахосмукачката , объркано помисли тя. Да изчистя всичко. Ако изобщо съм в състояние да чистя. Ако той…

Беше кал. Черна кал. В ума й стремглаво изскочи тревожна мисъл. Беше играла в Пущинака с Бил, Ричи, Еди и другите. Калта по обувките на татко беше черна, лепкава — също такава имаше долу, в мочурището сред Пущинака, където стърчеше призрачен белезникав гъсталак от ония растения, които Ричи наричаше „бамбук“. Когато подухваше вятър, стъблата се търкаха едно в друго и трополяха глухо като далечни туземски барабани и нима баща й бе слизал в Пущинака? Нима баща й…

ПЛЯААС!

Ръката му се стрелна като ракета в широка орбита и я зашлеви по лицето. Главата й изкънтя от удара в стената. Той пъхна палци под колана си и я огледа с убийствено, някак отвлечено любопитство. Тя усети как под лявото ъгълче на долната й устна плъзва струйка топла кръв.

— Пред очите ми си израсла — каза той и Бевърли очакваше да добави още нещо, но засега това сякаш бе всичко.

— Татко, за какво говориш? — запита тя с тих, треперещ глас.

— Ако ме излъжеш, ще те пребия до смърт, Беви.

Тя осъзна с ужас, че баща й не я гледа; гледаше над нея, към стената зад канапето, където висеше старата гравюра на Къриър и Айвис. В нов безумен завой съзнанието й се стрелна към времето, когато беше четиригодишна и седеше във ваната със синьото пластмасово корабче и детския сапун „Попай“; огромен, безкрайно любим, облечен в сиви панталони на диагонални райета и мрежеста тениска, баща й стоеше до нея с чаша оранжада в едната ръка, с другата й сапунисваше гръбчето и говореше: „Дай да видим тия ушички, Беви; знаеш ли, че на мама й трябват картофчета за вечеря?“ И тя чу собствения си детски смях, видя се как вдига очи към леко брадясалото му лице, което в онзи миг й се струваше вечно.

— Аз… аз няма да те лъжа, татко — каза тя. — Какво е станало?

Нахлулите в очите й сълзи разкъсваха образа му на парчета.

— Ходила ли си в Пущинака с момчешка тайфа?

Сърцето й замря; погледът й отново се прикова към калните обувки. Черна, лепкава кал. Ако нагазиш в нея, може да ти засмуче обувката или гуменката… а Ричи и Бил бяха убедени, че по-навътре има истинско тресавище.

— Играя там поняк…

Пляс! Коравата мазолеста ръка описа нова орбита. Бевърли изкрещя от болка и страх. Ужасяваше се от странното му изражение, от това, че не я поглеждаше. Нещо му ставаше. Напоследък беше вечно сърдит… Ами ако се канеше да я убие? Ами ако

( о престани Бевърли той е твой БАЩА а БАЩИТЕ не убиват ДЪЩЕРИТЕ си )

престанеше да се владее? Ако…

— Какво си им позволила да правят с теб?

— Татко? Какво…

Нямаше представа за какво я пита.

— Сваляй гащите.

Объркването й растеше. Всичките му думи изглеждаха мъгляви, несвързани. От опитите да ги разбере й прилошаваше… повдигаше й се.

— Какво… защо…?

Ръката му се надигна; тя неволно отскочи.

— Сваляй гащите, Беви. Искам да видя дали си непокътната.

В главата й изникна ново видение, по-безумно от всички останали: видя се как сваля джинсите и заедно с тях единият крак се откъсва от тялото й. Опитва се да подскача из хола на куц крак, а татко й я гони с каиша и крещи: „Знаех, че не си непокътната! Знаех си! Знаех си!“

— Татко, не разбирам какво…

Ръката му пак се стрелна напред, този път не за да удря, а за да стиска. Пръстите се впиха в рамото й с чудовищна сила. Тя изпищя. Той я дръпна нагоре и Бевърли за пръв път го погледна в очите. Видяното я накара да изпищи отново. Беше… нищо . Баща й бе изчезнал. И Бевърли внезапно осъзна, че е затворена в апартамента насаме с То — насаме с То в този сънен августовски ден. Не усещаше тежкото чувство за мощ и безпределно зло, което бе изпитала преди седмица и половина в къщата на Нийбълт стрийт — сега То някак се разреждаше в човешката същност на баща й — но все пак То бе тук и нападаше чрез него.