Стивън Кинг - То

— Спомних си — каза Бевърли. Погледна Бил с широко разтворени очи над мокрите бели бузи. — Спомних си всичко. Как баща ми узна за вас. Как бягах. Бауърс, Крис и Хъгинс. Какво бягане падна. Тунелът… птиците… То… Спомням си всичко.

— Да — каза Ричи. — И аз.

Еди кимна.

— Помпената станция…

— А сега, Еди… — започна Бил.

— Сега се прибирайте — прекъсна го Майк. — Починете си. Късно е.

— Ела да се разходиш с нас, Майк — предложи Бевърли.

— Не, трябва да заключа. И да запиша това-онова… да включа тая среща в летописите, ако предпочитате. Няма много да се бавя. Вървете.

Мълчаливо тръгнаха към изхода. Бил и Бевърли вървяха заедно, след тях крачеха Еди, Ричи и Бен. Бил отвори вратата пред Бевърли и тя тихо благодари. Докато излизаха на гранитните стъпала, Бил помисли, че тя изглежда поразително млада и уязвима… С отчаяние разбра, че навярно отново се влюбва в нея. Помъчи се да мисли за Одра, но Одра оставаше някъде далече. Сигурно спеше в дома им във Флит, където вече изгряваше слънцето и млекарят започваше сутрешната обиколка.

Над Дери отново се струпваха облаци и по пустите улици лазеха гъсти приземни мъгли. В далечината унило се тъмнееше високият викториански силует на хотел „Градски дом“. И онова, което обикаляше из „Градски дом“, крачеше в самота, помисли Бил. Едва удържа смеха си. Стъпките им кънтяха оглушително. Пръстите на Бевърли докоснаха ръката му и Бил с радост ги стисна.

— Започна преди да бяхме готови — каза тя.

— Д-дали и-ххи-зобщо щяхме да б-бъдем г-готови?

— Ти щеше да бъдеш, Шеф Бил.

Докосването на нейната ръка изведнъж бе станало вълшебно и необходимо. Той се запита какво ли би било да докосне гърдите й за втори път през живота си — и подозираше, че още тази нощ ще узнае отговора. Сега щяха да са по-тежки, по-зрели… и дланта му щеше да открие косъмчета, когато се плъзнеше по издутината на венериния хълм. Той помисли: Обичах те, Бевърли… и те обичам. Бен те обичаше… и те обича. Обичахме те тогава… и те обичаме сега. Трябва да те обичаме, защото вече се започна. И няма път назад.

Той се озърна през рамо и видя библиотеката. Ричи и Еди стояха на най-горното стъпало; Бен беше застанал в подножието на стълбата и гледаше подир тях. Стоеше прегърбен, с ръце в джобовете и през трептящите воали на ниската мъгла изглеждаше тъй, сякаш отново бе станал единайсетгодишен. Ако можеше да го достигне с мисъл, Бил би му казал: Няма значение, Бен. Важна е обичта, копнежът… вечното желание, а не времето. Може би това е единственото, което успяваме да отнесем, когато литваме от синевата към мрака. Слаба утеха, би казал някой, но по-добре слаба утеха, отколкото никаква.

— Баща ми знаеше — изведнъж каза Бевърли. — Един ден се прибрах у дома от Пущинака и той просто знаеше. Казвала ли съм ти някога какво говореше, когато беше ядосан?

— Какво?

— „Тревожа се за теб, Беви.“ Това казваше. „ Много се тревожа.“ — Тя се разсмя и в същото време потрепера. — Мисля, че искаше да ми причини болка, Бил. Тоест… и преди ми бе причинявал болка, но онзи последен път беше другояче. Той беше… в много отношения беше странен мъж. Обичах го. Много го обичах, но…

Тя го погледна, очаквайки може би той да довърши вместо нея. Бил мълчеше; трябваше да го изговори сама рано или късно. Лъжите и самозаблужденията се бяха превърнали в баласт, в излишен лукс, който сега не можеха да си позволят.

— Но и го мразех — каза тя и в една дълга секунда пръстите й стиснаха отчаяно ръката на Бил. — Никога до днес не съм изричала това. Мислех си, че Бог ще ме убие, ако го кажа на глас.

— Повтори го тогава.

— Не, аз…

— Не се бой. Ще боли, но може би прекалено дълго е стояло в душата ти. Кажи го.

— Мразех татко — каза тя и безсилно се разрида. — Мразех го, страхувах се от него, мразех го, никога не бях толкова добро момиче, колкото искаше и го мразех, да, мразех го, но и го обичах.

Той спря и я прегърна. Ръцете й безнадеждно се вкопчиха в него. Сълзите й се стичаха по шията му. Бил усещаше с потресаваща яснота нейното гъвкаво, зряло тяло. Лекичко се отдръпна, за да не я докосва с ерекцията си… но Бевърли отново се притисна към него.

— Цяла сутрин бяхме играли долу на гоненица или нещо подобно — каза тя. — На нещо безобидно. Даже не бяхме споменали нито дума за То, поне до пладне… обаче всеки ден идваше момент, когато отваряхме дума за това. Помниш ли?

— Да — каза той. — Идваше м-м-момент. Помня.

— Беше облачно… горещо. Играхме почти цяла сутрин. Прибрах се към единайсет и половина. Мислех да си пусна един душ, после да хапна сандвич и чиния супа. А после пак да играем. Нашите трябваше да са на работа. Само че той беше там. Беше у дома. Той