Стивън Кинг - То

— Може и да е имало такъв — отвърна Тараугуд. Вече беше изморен и клюмаше, защото бе наближило време за следобедната му дрямка. — Отдавна беше, мистър. Много вода изтече.

— Но вие си спомняте нещо — казах аз.

— Спомням си, че се зачудих дали някъде към Бангор няма селски панаир — каза Тараугуд. — Онази вечер минах да пийна една бира в „Кървавата кофа“, тя беше през пет-шест врати от „Сребърния долар“. Вътре имаше един тип… смешен тип… подкачаше, премяташе се… жонглираше с чаши… правеше разни фокуси… можеше да крепи четири монети на челото си… смешен, нали разбираш…

Костеливата му брадичка отново клюмна към гърдите. Щеше да заспи пред очите ми. Мехурчета пяна забълбукаха в ъгълчетата на устата му, омачкана и сбръчкана като вехта дамска чанта.

— Подир оная вечер сегиз-тогиз съм го виждал да се навърта тъдява — добави Тараугуд. — Сигур му е било толкоз весело тогава… че е решил да се задържи по нашия край.

— Да — казах аз. — Отдавна е по нашия край.

Отговори ми само тихо сумтене. Тараугуд бе заспал на стола си край прозореца, по който бяха строени шишенца с лекарства като тъжен парад на старостта. Изключих касетофона и дълго се вглеждах в този странен пътешественик през времето, пристигнал от края на миналия век, когато не е имало автомобили, електрически лампи и самолети, а щатът Аризона още не съществувал. Но Пениуайз е бил там, за да води хората към още едно чудовищно жертвоприношение — просто още една брънка от дългата верига на насилие и кръв в Дери. Онзи случай през септември 1905 година положил началото на поредния кошмарен период, в който само след няколко месеца щяла да се включи и великденската експлозия на стоманолеярната Кичънър.

Това ни води към някои интересни (и доколкото знам, жизненоважни) въпроси. Например с какво се храни То в действителност ? Знам, че труповете на някои деца са били частично изядени — във всеки случай по тях има следи от зъби — но може би ние го тласкаме към това. Нали от най-ранно детство ни учат, че когато чудовището те хване в горските дебри, първата му работа е да те изяде. По-страшно от това навярно не можем да си представим. Но всъщност чудовищата живеят от нашата вяра, нали? Неизбежно стигам до този извод: храната може да дава живот, но истинският източник на сила не е тя, а вярата. А кой друг освен детето е толкова склонен към безпрекословна вяра?

Но има едно затруднение: децата порастват. Силата на църквата се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. В Дери силата сякаш също се подновява и увековечава чрез периодични ритуални действия. Възможно ли е То да се защитава благодарение на простия факт, че когато децата се превърнат във възрастни, те или губят способността да вярват, или биват осакатени от някакъв своеобразен артрит на духа и въображението?

Да. Мисля, че тук се крие разковничето. И ако сега им се обадя по телефона, какво ще си спомнят? Доколко ще повярват? Ще стигне ли вярата им, за да сложим веднъж завинаги край на ужаса… или само ще ни тласне към гибел? Те вече са призовани — поне това знам. Всяко убийство от сегашния цикъл е зов. На два пъти ние наранихме То почти смъртоносно и накрая го прокудихме дълбоко в бърлогата от тунели и вонящи пещери под града. Но мисля, че То знае и другата тайна: за разлика от неговото безсмъртие (или безкрайно дълголетие) ние сме тленни. Трябвало е просто да изчака докато за нас стане невъзможно да подновим искрената вяра, която ни превръщаше в източници на енергия и потенциални унищожители на чудовища. Двадесет и седем години. За него това може би е само кратък, освежителен сън като нашата следобедна дрямка. И когато се събуди, То ще си е все същото, а за нас ще е отлетяла една трета от живота. Нашият мироглед се е стеснил; нашата вяра в магията, която пораждаше вълшебствата, се е изтъркала като гланца на чифт новички обувки след дълго ходене.

Защо ни вика обратно? Защо просто не ни остави да си умрем? Мисля, че е защото ние едва не го убихме и То се страхува. Защото иска да си отмъсти.

И сега — сега, когато вече не вярваме в Дядо Коледа, Хензел и Гретел, Феята на зъбките и трола под моста — То е готово да ни срещне. Елате си , казва то. Елате си, имаме недовършена работа в Дери. Донесете си книжките, играчките и топчетата! Ще поиграем. Елате си и ще видим дали още помните най-простото нещо на света: какво е да бъдеш дете, надарено с твърдата вяра, която поражда страха от тъмното.