Стивън Кинг - То

Поне за едно съм готов да се обзаложа хиляда на сто: страхувам се. Адски се страхувам.

Общинската библиотека / 01:15 ч.

Когато Бен Ханском привърши разказа за сребърните топчета, всички искаха да вземат думата, но Майк заяви, че сега трябва да поспят.

— Стига ви толкова за днес — каза той, макар че навярно само на него му стигаше толкова; гледайки колко е изпито и морно лицето му, Бевърли се запита дали не е болен.

— Не сме свършили — възрази Еди. — Ами останалото? Аз още не си спомням…

— Майк е п-п-прав — каза Бил. — Или ще си спомним, или н-н-няма да си спомним. Мисля, че вси-ххи-ичко ще си дойде на мястото. Засега узнахме кха-а-квото т-трябваше.

— Или по-точно казано, колкото можем да понесем — подхвърли Ричи.

Майк кимна.

— Ще се срещнем утре. — Той се озърна към часовника. — Днес, искам да кажа.

— Тук ли? — запита Бевърли.

Майк бавно поклати глава.

— Предлагам да се съберем на Канзас стрийт. Там, където Бил си криеше колелото.

— Значи слизаме в Пущинака — уточни Еди и изведнъж потрепера.

Майк отново кимна.

Шестимата се спогледаха и настана кратко мълчание. После Бил стана на крака и останалите последваха примера му.

— Искам до разсъмване да бъдете много предпазливи — каза Майк. — То е идвало тук; може да ви открие навсякъде. Но след тази среща ми стана по-добре. — Той погледна Бил. — Бих казал, че все още можем да го сторим, нали, Бил?

Бил бавно кимна.

— Да, мисля, че все още можем да го сторим.

— Само че То вероятно също го знае — добави Майк — и ще стори всичко възможно, за да наклони везните в своя полза.

— Какво да правим, ако То се появи? — запита Ричи. — Да си закрием носовете и очите, да се превъртим три пъти и да мислим за хубави неща? Да му хвърлим в лицето някакво вълшебно прахче? Да пеем стари песни на Елвис Пресли? Или какво?

Майк поклати глава.

— Ако можех да ви дам съвет, изобщо нямаше да срещнем проблеми, нали така? Знам само, че има някаква друга сила — или поне я имаше, докато бяхме хлапета — която искаше да оцелеем и да свършим работата. Може би все още я има. — Той уморено сви рамене. — Преди срещата тази вечер си мислех, че двама-трима от вас няма да дойдат. Че ще са изчезнали или мъртви. И като ви видях всички, надеждата ми възкръсна.

Ричи погледна часовника си.

— Един и петнайсет. Колко бързо лети времето, когато се забавляваш, нали, Камара?

— Бибип, Ричи — отвърна Бен и се усмихна измъчено.

— Искаш ли да повървим пеш до „Гъ-гъ-градски дом“, Бевърли? — запита Бил.

— Добре — каза тя и наметна мантото си.

Сега библиотеката изглеждаше невероятно безмълвна, сенчеста, страшна. Бил усети как последните два дни изведнъж се струпват върху плещите му като непосилен товар. Би го изтърпял, ако беше само умора, но имаше и още нещо — чувството, че откача, сънува, вижда параноични фантазии. Имаше чувството, че го дебнат. Може би изобщо не съм тук , помисли той. Може би съм в лудницата на доктор Сюърд край порутената резиденция на граф Дракула, а в дъното на коридора е Рънфилд — той с неговите мухи, аз с моите чудовища — и двамата твърдо вярваме, че веселбата продължава, затова сме се пременили, само че не със смокинги, а с усмирителни ризи.

— Ами ти, Р-р-ричи?

Ричи поклати глава.

— Аз ще се прибера в хотела с Камарата и Каспбрак. Нали, момчета?

— Дадено — каза Бен. Той хвърли поглед към Бевърли, която стоеше до Бил, и в гърдите му се впи почти забравена болка. Някакъв нов спомен потрепна в съзнанието му, почти бе готов да изплува, но сетне потъна отново.

— Ами ти, М-м-майк? — запита Бил. — Ще се поразходиш ли с н-н-нас?

Майк тръсна глава.

— Трябва да…