Стивън Кинг - То

Едва бяха излезли на пътя, когато Хенри зърна отпред Майк Хенлън.

— Негрото! — възкликна той и в очите му грейна възторженият поглед на малко дете, размишляващо в навечерието на новогодишните празници за скорошното пристигане на Дядо Коледа.

— Негрото ли? — озадачи се Бълвоча Хъгинс, защото рядко бе виждал семейство Хенлън, после и в неговите очи просветна пламъче. — Да бе! Негрото! Дай да го сбараме, Хенри!

С гръмко трополене Бълвоча се втурна в тръс. Другите се канеха да последват примера, когато Хенри сграбчи дангалака и го дръпна назад. Имаше богат опит от гонитбата на Майк Хенлън и знаеше, че едно е да искаш, друго — да можеш. Проклетият негър умееше да бяга.

— Още не ни вижда. Дайте засега само да ускорим крачка. Ще го настигнем постепенно.

Така и сториха. Отстрани навярно представляваха забавна картинка — сякаш и петимата тренираха за олимпийския отбор по спортно ходене. Солидното шкембе на Садлър Лоса подскачаше под мърлявата тениска с емблемата на Общинската гимназия. По зачервеното лице на Бълвоча скоро протекоха вадички пот. Но разстоянието между преследвачите и Майк се топеше — двеста метра, сто и петдесет, сто… а черното маймунче от джунглите все още не подозираше. Чуваха го как си подсвирква.

— Какво ще му сториш, Хенри? — тихо запита Виктор Крис.

Говореше с небрежен интерес, но всъщност беше изплашен. Напоследък Хенри го тревожеше все повече и повече. Охотно би се съгласил, ако станеше дума да напердашат черното хлапе, или дори да го съблекат и да му метнат дрехите на някое дърво, обаче не беше сигурен дали работите ще свършат дотам. Тази година бяха имали няколко неприятни срещи с дребосъците от Общинската прогимназия, които Хенри наричаше „ситни лайна“. Хенри имаше навика да властвува над ситните лайна чрез терор и насилие, но от месец март насам все по-често се случваше дребосъците да го прецакат. В универмага бяха подгонили един от тях — очиларката Тозиър — и по някакво невероятно стечение на обстоятелствата го бяха изтървали, тъкмо когато мислеха, че им е паднал безвъзвратно в ръчичките. По-късно, през последния учебен ден, дебелакът Ханском…

Ала Виктор не обичаше да си спомня за това.

Безпокоеше го една простичка истина: Хенри можеше да ПРЕКАЛИ. Виктор крайно рядко и крайно неохотно си задаваше въпроса какво ли ще е това ПРЕКАЛЯВАНЕ… но този път мисълта упорито изплува от тревожното му сърце.

— Ще го спипаме и ще го отмъкнем в ямата за въглища — поясни Хенри. — Мисля да му пъхнем по един фишек в патъците, че да го видим как ще танцува.

— Ама не от каменарските капсули, нали, Хенри?

Ако Хенри се канеше да върши нещо подобно, Виктор щеше да зареже компанията. Чифт М-80 щяха да оставят негрото без крака, а това беше повече от ПРЕКАЛЕНО.

— А, те са ми само четири — отвърна Хенри, без да откъсва поглед от гърба на Майк Хенлън. Вече бяха скъсили дистанцията на седемдесет и пет метра и всички говореха шепнешком. — Да не мислиш, че ще ги хабя за някаква скапана чернилка?

— Не, Хенри. Разбира се, че не.

— Само ще му пъхнем по една „Черна котка“ в гуменките — добави Хенри, — после ще го съблечем по гол гъз и ще му метнем дрехите в Пущинака. Дано да налети на отровен бръшлян, додето ги търси.

— Трябва и да го овъргаляме в кюмюра — обади се Бълвоча. Мътните му очи сега искряха от възторг. — Навит ли си, Хенри? Нали е гот?

— Адски гот — небрежно каза Хенри и гласът му не се понрави на Виктор. — Ще го овъргаляме в кюмюра, както го овъргалях в калта тая пролет. И… — Хенри се ухили, разкривайки зъби, които бяха почнали да прогниват още на дванайсетгодишна възраст. — И освен това имам да му кажа нещо. Мисля, че предния път не ме чу.

— Какво, Хенри? — обади се Питър.

Питър Гордън изпитваше само интерес и спортна възбуда. Беше от заможно семейство; живееше на Западния булевард и след две години щеше да постъпи в подготвителния курс на колежа в Гротън… или поне така си мислеше през онзи юлски ден. Имаше повече ум от Виктор Крис, но не скиташе с компанията достатъчно често, за да усети бавния упадък на Хенри.

— Ще разбереш — каза Хенри. — Сега си затваряйте човките. Наближаваме.

Бяха само на двайсет и пет метра от Майк и Хенри тъкмо отваряше уста да даде заповед за атака, когато откъм Садлър Лоса долетя първата експлозия за деня. Предната вечер Лоса бе изплюскал три паници боб и пръднята му отекна почти като гърмеж от ловна пушка.

Майк се озърна. Хенри видя как очите му се разшириха.