Стивън Кинг - То

Причината, поради която в същия този миг Майк бягаше отчаяно от Хенри Бауърс и неговата не чак толкова сговорна дружина, беше, че на следващия ден щеше да дойде славният национален празник. Църковното училище имаше оркестър и Майк свиреше в него на тромбон. На Четвърти юли оркестърът взимаше участие в тържествения парад, свирейки „Боен марш на републиката“, „Напред, християнско воинство“ и „Прекрасната Америка“. Вече от месец насам Майк нетърпеливо очакваше вълнуващото събитие. На последната репетиция трябваше да отиде пеша, защото велосипедът му беше със скъсана верига. Репетицията започваше чак в два и половина, но той тръгна още в един — искаше да вземе тромбона от музикалната зала в училище и да го излъска като огледало. Макар че музикалните му способности бяха горе-долу на едно ниво с Гласовете на Ричи, Майк си обичаше инструмента и станеше ли му тъжно, лесно си оправяше настроението с половин час свирене на маршове, химни и патриотични мелодии. В джобчето на тютюневата си риза носеше кутийка с паста за лъскане на медни съдове, а джобът на джинсите му се издуваше от два-три чисти парцала. Хенри Бауърс бе последната личност на света, за която би помислил в онзи миг.

Докато наближаваше Нийбълт стрийт и Църковното училище, един поглед през рамо би променил коренно настроението му, защото по улицата го следваха в разгъната верига Хенри, Виктор, Бълвоча, Питър Гордън и Садлър Лоса. Ако пък те бяха излезли от дома на Бауърс пет минути по-късно, Майк щеше да е изчезнал от поглед отвъд нагорнището; апокалиптичният бой с камъни нямаше да се състои и всички последвали събития щяха да бъдат съвсем различни, или изобщо нямаше да се случат.

Ала самият Майк щеше да подхвърли след години хипотезата, че може би в събитията от онова лято никой не е бил изцяло господар на постъпките си; че дори и да е имало място за шанса и свободния избор, ролята им е била твърде ограничена. На срещата в ресторанта щеше да изтъкне редица подозрителни съвпадения, но имаше поне едно, за което не подозираше. През този ден беседата в Пущинака се прекъсна когато Стан Юрис извади кутия фищеци „Черна котка“ и целият Клуб на Неудачниците се втурна да ги гръмне на бунището. А Виктор, Бълвоча и останалите бяха дошли във фермата на Бауърс, защото Хенри имаше фишеци, бомбички и каменарски капсули М-80 (само след няколко години властите щяха да обявят извън закона безконтролното притежаване на М-80). Смятаха да отидат зад депото и да взривят съкровищата на Хенри в стария въглищен склад.

При нормални обстоятелства всички те, дори и Бълвоча, избягваха да припарват до фермата — не само заради смахнатия Бъч Бауърс, но и защото в крайна сметка винаги им се налагаше да помагат на Хенри в полската работа: плевене, безконечно събиране на камъни, цепене на дърва, мъкнене на вода, пластене на сено, бране на зеленчуците за съответния сезон — грах, цвекло, домати, картофи… Не можеше да се каже, че бяха алергични към труда, но и без това у дома им се намираше достатъчно работа, та не горяха от желание да превиват гърбини за шантавия баща на Хенри, който пердашеше без да гледа (веднъж подгони с грамадна цепеница Виктор Крис, който бе изтървал кошница домати, докато я мъкнеше към края на нивата). Сам по себе си пердахът с брезова върлина беше кофти работа; но още по-кофти ставаше от това, че през цялото време на боя Бъч Бауърс си тананикаше: „Ще претрепя всички жълти мутри! Ще претрепя всички шибани жълти мутри!“

Макар и тъп, Бълвоча Хъгинс се бе изразил най-добре по въпроса. „С откачени не се ебавам“ — заяви той на Виктор преди около две години. Виктор се изкиска и подкрепи мнението му.

Но непреодолимият зов на фишеците бе по-омаен от песента на морска сирена.

— Знаеш ли какво, Хенри — каза Виктор, когато Хенри му позвъни в девет сутринта с покана за предстоящото събитие. — Дай да те чакам около един часа при склада за въглища, а?

— Отидеш ли там към един, хич няма да ме видиш — отвърна Хенри. — Знаеш ли колко работа ми се е трупнала? Ако отидеш към три, тогава ще те чакам. И първия каменарски капсул ще ти го завра право в гащите, Вик.

Вик се поколеба, после неохотно обеща да вземе участие в работата.

Другите също пристигнаха. Събраха се пет едри момчета и както се бяха захванали да работят като бесни из фермата, всичко приключи малко подир пладне. Когато Хенри попита баща си дали вече е свободен, Бауърс старши само лениво му махна с ръка. Бъч беше заседнал в люлеещия се стол на задната веранда с бутилка от мляко (само че с доста по-греховно съдържание) в скута и с портативен радиоприемник върху парапета. Същия следобед щяха да предават бейзболен мач между „Червените чорапи“ и „Вашингтонските сенатори“ — перспектива, пред която всеки нормален човек би се облял в студена пот. Освен шишето, в скута на Бауърс лежеше гол японски меч — Бъч твърдеше, че взел този боен трофей от един умиращ японец на остров Тарава (всъщност го бе трампил на остров Хонолулу срещу шест бутилки „Будвайзер“ и три строшени лоста за управление на самолет). Напоследък щом пийнеше, мечът редовно изникваше на коленете му. И тъй като всички момчета, включително Хенри, бяха убедени, че рано или късно ще хвръкне нечия глава, най-разумното беше в такива моменти да не се навъртат много-много наоколо.