Стивън Кинг - То

Да се загубиш под Дери. Да се загубиш из каналите. Да се загубиш сред мрака. В тази мисъл имаше нещо толкова вледеняващо и ужасно, че за момент Бил остана без глас. Накрая успя да изрече:

„Никога ли не са пъ-пъ-пращали хора да измерят…“

„Трябва да довърша тоя стол — рязко каза Дзак и му обърна гръб. — Върви да гледаш телевизия.“

„А-а-ама тъ-тъ-татко…“

„Върви, Бил“ — повтори Дзак и Бил отново усети студа. Вечерята сред този студ се превръщаше в истинско изтезание, когато баща му прелистваше електротехнически списания (надяваше се да го повишат догодина), а майка му четеше някоя от безконечните си английски кримки — Марш, Сейърс, Инес, Алингъм… Студът лишаваше ястията от всякакъв вкус; беше като да дъвчеш замразен полуфабрикат направо от хладилника. Понякога след вечеря Бил изтичваше горе да се просне на леглото с ръце върху парещия си стомах и мислено повтаряше: Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух . След смъртта на Джорджи изречението взе да идва все по-често, макар че го бе научил от майка си още преди две години. То придобиваше в съзнанието му ореола на талисман: когато успееше да погледне майка си право в очите и да го изрецитира без нито едно запъване, всичко щеше да свърши; тя щеше да го прегърне с грейнало лице, а после щеше да възкликне: „Чудесно, Били! Ти си добро момче! Най-доброто момче!“

Разбира се, не споделяше с никого. Не би си признал, та дори и да го разчекнеха между четири коня; нито колелото на мъченията, нито испанският ботуш биха изтръгнали прекрасното видение от най-потайното кътче на неговото сърце. Ако успееше да изрече скоропоговорката, подхвърлена безгрижно от майка му в едно съботно утро, докато двамата с Джорджи гледаха по телевизията „Приключенията на дивия Бил Хайкок“, всичко щеше да стане като след целувката на принца, която пренесла Спящата красавица в топлия свят на обичта.

Троши стобора с трясък сух и пак крещи, че срещнал дух.

Не го сподели и с приятелите си на онзи 3 юли… но им разказа какво бе узнал за дренажните и канализационни системи под Дери. Беше момче, надарено с жива и пъргава фантазия (понякога фантазията идваше по-лесно от истината), затова сцената в разказа му излезе съвсем различна от истинския разговор: оказа се, че двамата със стария обсъдили въпроса докато си пиели кафето пред телевизора.

— Ама дават ли ти да пиеш кафе? — запита Еди.

— Е-ххе-стествено — отвърна Бил.

— Уха! — възкликна Еди. — Мама никога не ми е давала. Разправя, че кофеинът бил опасен. — Той помълча. — Ама тя го пие колкото си ще.

— Когато поискам, татко ми дава да пия кафе — каза Бевърли, — но ако разбере, че пуша, ще ми откъсне главата.

— Откъде си толкова сигурен, че е в каналите? — запита Ричи, прехвърляйки поглед от Бил към Стан Юрис и обратно.

— Вси-и-ичко на-на-натам в-води — каза Бил. — Бе-ххе-евърли чу г-гласове от ка-ка-канала. И кръ-ххъ-ъвта е оттам. Когато к-к-клоунът ни г-гонеше, о-оранжевото къ-къ-копче лежеше край ша-а-ахтата. И Джъ-джъ-джордж…

— Не беше клоун, Шеф Бил — намеси се Ричи. — Казах ти вече. Знам, че е лудост, но беше върколак. — Той умолително се огледа към другите. — Честна дума. Видях го.

— Било е върколак за те-те-тебе — възрази Бил.

— Ъ?

— Н-не ра-а-збираш ли? Било е въ-въ-върколак за т-тебе, защото си г-гледал оня тъ-тъ-тъп филм в „А-а-аладин“.

— Нищо не схващам.

— Мисля, че схващам — тихо каза Бен.

— Про-о-верих в б-б-библиотеката. М-мисля, че е глъ-глъ-глъ… — Бил помълча, напъна гърло и изплю думата: — … гламър .

— Кламер ли? — недоверчиво запита Еди.

— Гламър — поправи го Бил и повтори думата буква по буква. После разказа какво открил в енциклопедията и в някаква книга, озаглавена „Нощни истини“. Гламър било галското название на чудовищното създание; в различни епохи други народи и култури му измислили още имена, но всички те означавали едно и също. Индианците го наричали маниту — дух, който можел да се явява ту като пума, ту като лос или орел. Те вярвали, че маниту понякога можел да се вселява в тях и тогава им давал сила да извайват от облаци свещените животни на племето. Хималайските народи го наричали талус или телус — зло свръхестествено същество, способно да чете мисли и да се преобразява в онова, от което най-много се боиш. В Централна Европа го наричали ейлак , брат на вурдерлака , или с други думи вампир. Във Франция се разказвало за loup-garou (Бил го произнесе „лу-гару“) — звяр, който си сменя кожата. Това донякъде съвпадало с върколака, обясни Бил, само че лу-гару можел да се превръща в каквото и да било — вълк, ястреб, овца и даже буболечка.