Стивън Кинг - То

Неудачниците знаеха кой е Майк — би било странно да не са виждали единственото негърче в града — но връзките им свършваха дотук, защото Майк не учеше в прогимназията. Като усърдна баптистка майка му го пращаше в Църковното училище на Нийбълт стрийт. Освен география, четене и аритметика, там зубреха Библията, слушаха лекции на теми като „Смисълът на Десетте Божии заповеди в един безбожен свят“ и провеждаха дискусии по моралните проблеми на ежедневието (например какво да правиш, ако видиш другарчето си да краде или ако чуеш учителя да споменава напразно името Божие).

Майк харесваше Църковното училище. Понякога смътно подозираше, че е лишен от нещо — може би от по-близко общуване с връстниците си — но търпеливо изчакваше да порасне и да постъпи в гимназията. Тази перспектива мъничко го плашеше, защото имаше тъмна кожа, ала доколкото знаеше Майк, в града се отнасяха добре към родителите му и той вярваше, че щом постъпва добре, и другите ще му отвърнат със същото.

Ако не се брои Хенри Бауърс, естествено.

Макар че се мъчеше да го крие, чернокожото момче живееше в постоянен страх пред Хенри. През 1958 година Майк беше строен и мускулест, по-висок от Стан Юрис, но малко по-нисък от Бил Денброу. Вродената ловкост и бързина неведнъж го бяха спасявали от юмруците на Хенри. Пък и нали ходеха в различни училища. Като се прибавеше и разликата в годините, ставаше ясно защо пътищата им се кръстосваха толкова рядко. Майк полагаше енергични усилия нещата да продължават по същия начин. И в това се криеше голямата ирония на съдбата: Майк Хенлън най-рядко си патеше, макар че Хенри го мразеше повече от всяко друго дете в Дери.

О, не винаги му вървеше по мед и масло. В един пролетен ден, няколко месеца след смъртта на мистър Чипс, Майк тъкмо крачеше към града с намерение да отскочи до библиотеката, когато от храстите изскочи Хенри. Беше краят на март, чудесно време за разходка с колело, но през ония години асфалтът по Уичъм роуд свършваше до фермата на Бауърс, а по-нататък почваше глинест път, който напролет се превръщаше в непроходимо тресавище.

— Здрасти, черна маймуно — ухили се Хенри, изскачайки от храстите.

Майк се отдръпна и стрелна очи насам-натам в търсене на спасителен изход. Знаеше, че ако успее да заобиколи врага, ще може да му избяга. Хенри беше едър и силен, но тромав.

— Сега ще си направя катранена кукличка — каза Хенри, пристъпвайки към по-малкото момче. — Не си достатъчно черен, ама туй лесно се оправя.

Майк врътна очи и килна плещи наляво. Хенри захапа въдицата и се хвърли натам — прекалено бързо и мощно, за да спре веднага. С природна ловкост и грация Майк кръшна надясно (през последната си гимназиална година щеше да играе краен защитник и само едно досадно счупване на крака му попречи да влезе в златната книга на футболния отбор). Този финт лесно можеше да го отърве от Хенри, ако не бяха локвите. Майк се подхлъзна в рядката кал и падна на колене. Още преди да се надигне, врагът го връхлетя.

— Негронегронегро! — виеше Хенри в едва ли не религиозен екстаз, докато въргаляше жертвата насам-натам.

Калта нахлу под ризата и панталона на Майк. Усещаше я как жвака в обувките му. Но се разплака чак когато Хенри грабна две шепи кал и взе да я тъпче в ноздрите му.

— Сега си черен! — злорадо крещеше Хенри, размазвайки кал по косата на Майк. — Сега си БААААШ черен! — Той раздра поплиновото яке на Майк, дръпна тениската и плясна шепа кал върху пъпа му. — Сега си черен като бой на негри в ЧЕРНА НОЩ ! — победоносно изкрещя Хенри, тъпчейки кал в ушите на Майк. После отстъпи, затъкна кални палци под колана си и изрева: — Аз ти претрепах псето, черна маймуно.

Но отчаяните ридания и калта в ушите попречиха на Майк да чуе последните думи.

Хенри ритна една последна буца лепкава кал върху Майк и се отправи към къщи без да поглежда назад. След малко разплаканата жертва побърза да стори същото.

Разбира се, майка му побесня; искаше Уил Хенлън да грабне телефона и тутакси да прати шерифа Бортън в дома на Бауърс. „Не му е за сефте да тормози Мики — чу гласа й Майк. Докато родителите му разговаряха в кухнята, той се плискаше във ваната. Беше сменил водата — първата почерня още щом седна вътре. От ярост майка му бе преминала на гърлен тексаски диалект и Майк едва я разбираше. — Да ги отмъкнеш у съдилището, Уил Хенлън! И палето, и дъртия пес! У съдилището , чу ли?“

Уил чу отлично, но не постъпи така. След време, когато жена му се поусмири (дотогава бе паднала нощ и Майк беше заспал преди два часа), той й напомни някои прости житейски факти. Бортън не приличаше на някогашния полицейски шеф Съливан. Ако той беше шериф по време на историята с отровените пилета, Уил щеше да си получи двестата долара на куково лято. Едни хора могат да те подпрат с рамо, други не могат; Бортън беше от вторите. Безгръбначна медуза беше, честно казано.