Стивън Кинг - То

Бащата на Хенри беше точно толкова смахнат, колкото говореха злите езици. Казваше се Оскар Бауърс, но всички му викаха Бъч. Бъч Бауърс свързваше целия си финансов, телесен и духовен упадък със семейство Хенлън и по-специално с бащата на Майк. Както често разправяше на Хенри и малцината си приятели, Уил Хенлън го вкарал в затвора заради някакви скапани пилета. „Искаше да вземе пари от застраховката, затуй го направи — казваше Бъч, оглеждайки слушателите със зловещ пиратски поглед, сякаш само чакаше някой да му възрази. — Намери си лъжесвидетели и ме оставиха без кола тия гадове.“

„Кои бяха гадовете, тате?“ — запита веднъж осемгодишният Хенри, пламнал от гняв срещу неправдата, сторена на баща му. Обещаваше си щом порасне да намери лъжците, да ги намаже с мед и да ги върже над мравуняк, също като в уестърните, дето ги прожектираха всяка събота в „Бижу“.

И тъй като синът му беше неуморен слушател (ако някой го запиташе, Бъч би заявил, че така и трябва да бъде), Бауърс Старши ден след ден изливаше в детските уши вечната ария на омразата и лошия късмет. Обясняваше на момчето, че негрите са глупави по природа, но сред тях се срещат и хитреци — те мразят от дън душа всеки бял мъж и мечтаят да катурнат в плявата всяка бяла жена. Може и да не е било само заради застраховката, казваше Бъч; може би Хенлън му е трупнал умрелите пилци на гърба, за да се отърве от работливия съсед. Както и да е, сторил го — лепнал му вината като лайно на чаршаф. А после домъкнал от града цяла тайфа негролюбци да лъжат и да заплашват Бъч със затвор, ако не плати на черната маймуна. „И защо не? — питаше Бъч ококореното мърляво хлапе, което го слушаше със затаен дъх. — Защо не? Аз бях само един скромен войник, дето си е проливал кръвта за родината. Таквиз като мен с лопата да ги ринеш, ама той беше единствената черна мутра в цялата област.“

След тая история с пилетата му тръгнало все наопаки — първо изгърмял тракторът; после хубавата брана се строшила на северната нива; излязла му пришка на врата, възпалила се, срязали я, ама пак се възпалила и трябвало да ходи на операция; негърът се замогнал за негова сметка, взел да подбива цените и Бъч останал без купувачи.

В ушите на Хенри звучеше само една песен: негърът, негърът, негърът. За всичко беше виновен негърът. Негърът имаше бяла двуетажна къщичка с нафтово отопление, а Бъч се свираше с жена си и хлапето в прогнила паянтова барака. Негърът беше виновен, когато Бъч не изкара пари от фермата и трябваше да се хване на работа като секач. Негърът беше виновен задето им пресъхна кладенецът през 1956 година.

След пресъхването на кладенеца десетгодишният Хенри взе да подхранва кучето на Майк, мистър Чипс, с оглозгани кокали и обелки от салам. Не мина много време и Чипс свикна да дотичва с размахана опашка още от първото повикване. Когато кучето напълно престана да се бои, Хенри му поднесе половин килограм кайма, смесена с отрова за насекоми. Отровата бе намерил под сайванта; за каймата бе пестил цели три седмици.

Мистър Чипс изгълта половината месо и се поотдръпна.

— Хайде, дояж си манджата, Маймунско псе — рече Хенри.

Мистър Чипс завъртя опашка. Хенри го наричаше така от самото начало и кучето бе решило, че това му е второ име. Когато започнаха болките, Хенри извади парче въже и върза мистър Чипс за една брезичка, та да не избяга при стопаните си. После седна на припек, подпря брадата си с длани и зачака кучето да умре. Агонията трая дълго, но Хенри си прекара чудесно. Накрая мистър Чипс взе да се гърчи и по челюстите му изби зеленикава пяна.

— Хареса ли ти, Маймунско псе? — запита Хенри, а то завъртя мътни очи натам, откъдето долиташе гласът, и се помъчи да размаха опашка. — Хареса ли ти манджата, помияр дрислив?

Когато кучето умря, Хенри свали въжето, прибра се и разказа на баща си какво е сторил. По онова време Оскар Бауърс вече беше съвсем луд; една година по-късно жена му избяга, след като я беше потрошил от бой. Хенри трепереше пред баща си и понякога го мразеше жестоко, ала и го обичаше. А през онзи следобед имаше чувството, че най-сетне е открил ключ за сърцето на стария, защото Бъч го тупна по гърба (толкова яко, че Хенри едва не се просна долу), отведе го в дневната и извади две бири. Това бе първата бира в живота на Хенри и до края на дните си той щеше да свързва вкуса й с най-прекрасните чувства: победа и обич.

— За добре свършената работа — рече смахнатият баща на Хенри.

Двамата се чукнаха с кафявите шишета и ги изпиха до дъно. А черните маймуни така и не разбраха кой им е претрепал псето, но Хенри предполагаше, че се досещат. Тъкмо това искаше — да се досещат.