Стивън Кинг - То

Но знаеше, че не може да го стори, защото те просто чакаха да им каже какво ще правят. Бяха стигнали до ужасното знание и Бил трябваше да ги научи как да го използуват. Защо аз? — искаше му се да изкрещи, ала и сам разбираше. Защото волю-неволю бе поел тази длъжност. Защото беше човекът с идеи, защото незнайният ужас бе отнесъл брат му… и най-вече защото по някакъв тайнствен, неразбираем докрай начин се бе превърнал в Шеф Бил.

Погледна към Бевърли и побърза да извърне глава от спокойната вяра в очите й. Щом видеше Бевърли, изпитваше странно чувство ниско в корема. Сякаш нещо пърхаше там.

— Не мо-ххо-ожем да идем в п-п-полицията — каза той най-сетне. Гласът му звучеше прекалено високо и дрезгаво. — Не мо-ххо-ожем да к-кажем и на р-р-ро-о-дителите си. Освен… — Той се озърна с надежда към Ричи. — К-какво ще ре-ххе-ечеш за в-вашите, очиларко? И-ххи-зглеждат с-свестен на-на-народ.

— Добри ми чоуече — заяви Ричи с Гласа на Камериера Тудълс, — тий очеуидно не разбиъ нищо за май матър енд патър. Те…

— Говори човешки бе, Ричи — обади се Еди иззад Бен. Беше седнал там по простата причина, че Бен хвърляше солидна сянка. Лицето му изглеждаше дребно, сбръчкано и изплашено — старческо лице. Здраво стискаше инхалатора в юмрук.

— Те ще решат, че съм право за „Джунипър хил“ — каза Ричи.

Днес Ричи си носеше старите очила. Предния ден, докато излизаше от млечния бар с фунийка фъстъчен сладолед, зад гърба му изникна Гард Джагърмайер, старо приятелче на Хенри Бауърс. „Пу за мен!“ — ревна дангалакът, който тежеше поне с двайсет кила повече от Ричи, и го блъсна с все сила. Ричи отхвръкна в канавката, губейки при катастрофата сладоледа и очилата си. Лявото стъкло стана на сол и майка му вдигна страшна аларма, без да се вслушва в подробните обяснения.

„Знам само, че не спираш да щурееш — викна тя. — Кажи си правичката, Ричи, мислиш ли, че очилата растат по дърветата и можем да ти наберем нови щом счупиш старите?“

„Ама онова голямо момче ме блъсна, мамо, дойде отзад и ме блъсна…“ — обясняваше Ричи, готов да се разплаче. Неразбирането на майка му изглеждаше далеч по-мъчително, отколкото унижението да бъде съборен в канавката от Гард Джагърмайер, който беше толкова тъп, че даже не си направиха труда да го оставят на лятно училище.

„Не искам да слушам — твърдо каза Маги Тозиър. — Като видиш татко си да се прибира грохнал от умора след три нощи работа до късно, седни и си помисли, Ричи. Помисли си.“

„Ама…“

„Стига толкова, казах.“

Гласът й звучеше рязко и категорично. Даже по-лошо — май беше готова да се разплаче. После тя излезе от кухнята и засили звука на телевизора в хола. Ричи остана да се свива тъжно край масата.

Именно този спомен го накара отново да тръсне глава.

— Нашите не са лоши, но за нищо на света не биха приели подобна история.

— Ами ако по-о-отърсим дръ-други д-деца?

След години Бил щеше да си припомни как всички се огледаха, сякаш търсеха още някого.

— Кой? — запита недоверчиво Стан. — Освен вас не знам на кого бих се доверил.

— Все па-па-пак… — тревожно изрече Бил и всички замлъкнаха, докато той се чудеше какво да им каже.

Ако някой го попиташе, Бен Ханском би казал, че от целия Клуб на Неудачниците Хенри Бауърс мрази най-силно него — заради онзи ден, когато двамата се сгромолясаха от Канзас стрийт по сипея над Пущинака, заради другия ден, когато заедно с Ричи и Бевърли избягаха от засадата край „Аладин“, а най-вече защото с отказа си да му помогне на контролното Бен прати Хенри на лятно училище и му навлече свирепия бащин гняв на смахнатия Бъч Бауърс.

Ако някой попиташе Ричи Тозиър, той би казал, че Хенри мрази най-силно него — заради успешното измъкване от потерята в универмага.

Стан Юрис би казал, че Хенри мрази най-силно него , защото е евреин (когато беше в трети клас, петокласникът Хенри веднъж се зае да му разтрива лицето със сняг и не го пусна, докато окървавеният Стан не се разпищя като луд от болка и страх).

Бил Денброу би казал, че Хенри мрази най-силно него, защото е мършав, заеква и се облича спретнато („Гъ-гъ-глей го тоя ш-ш-шибан же-же-_ЖЕНЧО_!“ — провикна се Хенри, когато Бил дойде с вратовръзка на училищния празник през април; още същия ден вратовръзката бе смъкната и запокитена върху едно дърво на Чартър стрийт).

Хенри наистина люто ненавиждаше и четиримата, ала момчето, което заемаше първо място в личната му класация на омразата, даже не знаеше за Неудачниците през онзи юлски ден; беше едно негърче на име Майкъл Хенлън и живееше има-няма на половин километър от занемарената ферма на Бауърс.