Стивън Кинг - То

Ал Брадли даде газ до дупка и успя да подкара колата. Три-четири метра влачи Шевролета подир себе си, после бронята се откъсна.

Момчетата го обсипваха с олово. Всички прозорци бяха разбити. Единият калник се търкаляше на паважа. Малой висеше отстрани, но двамата братя Брадли още бях живи. Джордж гърмеше от задната седалка. До него лежеше жена му с простреляно око.

Ласалът стигна до кръстовището, сетне кривна на тротоара и спря. Ал Брадли изскочи иззад волана и хукна по Канзас стрийт. Веднага го направиха на решето.

Патрик Коди излезе от Шевролета, за миг сякаш се накани да вдигне ръце, но вместо това измъкна изпод мишницата си пистолет 38-ми калибър. Гръмна напосоки два-три пъти, после ризата на гърдите му се пръсна сред дим и пламъци. Той се плъзна край Шевролета и седна на стъпенката. Стреля още веднъж и доколкото знам, това беше единственият що-годе точен изстрел на цялата банда; куршумът рикошира от нещо и одраска ръката на Грег Коул. По-късно Грег имаше навика да се хвали в кръчмата с тоя белег, докато накрая някой — май беше Ал Нел — го дръпна в ъгъла и му рече да си затваря човката по въпроса за бандата на Брадли.

Мари Хаузър пак излезе и вече нямаше никакво съмнение, че опитва да се предаде — беше вдигнала ръце. Може би никой не е искал да я убие, но хората стреляха от всички страни, а тя сама се пъхна под куршумите.

Джордж Брадли успя да дотича до пейката край паметника, преди да му пръснат тила с ловна пушка. Напълни гащите и рухна мъртъв…

Почти без да усещам какво правя, аз посегнах към буркана с целувките.

— Хората тъпкаха колите с олово още около минута, сетне стрелбата взе да затихва — продължаваше мистър Кийн. — Когато за пръв път надуши кръв, човек трудно мирясва. Тогава се обърнах и видях шерифа Съливан на стъпалата, зад Нел и другите. Гърмеше по разнебитения Шевролет с автоматичен Ремингтън. Не слушай ония, дето разправят, че Съливан го нямало; Норбърт Кийн ти казва в очите: там беше. Когато стрелбата свърши, колите вече не мязаха на коли — потрошена железария с куп стъкла наоколо. Хората тръгнаха към тях. Никой не продумваше. Чувахме само вятъра и скърцането на стъкло под обувките. Отнякъде изникнаха фотоапарати. А от мен да го знаеш, момче: изникнат ли фотоапаратите, значи разказът е приключил.

Мистър Кийн ме изгледа добродушно и залюля стола си, потупвайки с чехли по пода.

Не измислих какво да кажа, освен:

— В „Дери нюз“ е описано другояче.

Тогавашният брой бе излязъл с огромно заглавие:

И подзаглавие:

— Много ясно — весело се разсмя мистър Кийн. — че нали видях с очите си как главният редактор Мак Лафлин надупчи Джо Конклин с два куршума.

— Божичко — промърморих аз.

— Искаш ли още целувки, синко?

— Стига ми тодкова — казах аз и облизах устни. — Мистър Кийн, как е възможно нещо от този… мащаб… да се потули?

— Не сме го потулвали — възрази той с искрена изненада. — Просто хората предпочитаха да не говорят на тази тема. Пък и какво толкова? Да не сме убили президента Хувър и жена му? Все едно че застреляхме бесни кучета, дето са готови да ти прехапят гърлото, само им дай воля.

— Ами жените?

— Курви — безразлично каза старецът. — Освен това случката беше в Дери, а не в Ню Йорк или Чикаго. За истинската сензация е важно не само какво е станало, но и къде е станало. Ето защо за дванайсет загинали при земетресение в Лос Анджилис има по-грамадни заглавия, отколкото за три хиляди жертви нейде в Средния изток.

Освен това случката беше в Дери.

Чувал съм тия думи неведнъж, а ако продължа разследването, навярно ще ги чувам отново… и отново… и отново… Казват ми ги бавно и търпеливо, сякаш си имат работа с малоумен. Навярно със същия тон биха отвърнали: Заради гравитацията , ако попитам защо се държим върху земната твърд. Изричат го тъй, сякаш е природен закон и всеки нормален човек трябва да разбира. А най-лошото е там, че аз наистина разбирам.

Оставаше ми още един въпрос към Норбърт Кийн.

— Забелязахте ли някое непознато лице сред стрелящите през онзи ден?

Мистър Кийн отговори толкова бързо, че кръвта ми сякаш изстина най-малкото с десет градуса.

— Клоуна ли имаш предвид? Как узна, синко?

— А, чух случайно — отвърнах аз.

— Зърнах го ей-така, между другото — каза мистър Кийн. — Имах си други грижи, когато почна голямата пукотевииа. Огледах се само веднъж и го видях по-горе, отвъд киното, дето стояха шведите. Не беше с клоунски костюм или нещо подобно. Носеше син фермерски гаширизон и памучна риза. Но на лицето му имаше дебел слой от оная мазна бяла боя, а върху нея беше изрисувана грамадна червена усмивка. И отстрани стърчаха фалшиви кичури, нали ги знаеш. Оранжеви. Много смешни. Лал Мейкън не си спомняше за него, но Биф го беше видял. Ама трябва нещо да е сбъркал, защото разправяше, че зърнал клоуна на един прозорец доста по-наляво. А веднъж попитах Джими Гордън — той загина в Пърл Харбър заедно с кораба си, май „Калифорния“ се казваше — и Джими твърдеше, че го видял зад паметника.