Стивън Кинг - То

— Можеше и друго да ти хрумне — повтори мистър Кийн. — Ще ти кажа какво стори Лал Мейкън. Минеще ли през този ден някой познат край магазина — мъж, разбира се — Лал изскачаше навън и почваше да разправя, че знаел кои са ония ловци, дето напоследък пукат с автомати по елени, яребици и Бог знае още какво из горите между Нюпорт и Дери. Бандата на Брадли се забавлявала с тия щуротии. После добавяше, че обещал да продаде на Брадли цяла камара боеприпаси и смятал да си удържи на думата.

— Колко души? — запитах аз.

Чувствувах се като хипнотизирай от лъскавия му поглед. Изведнъж сухият мирис в стаичката — мирис на лекарства, прахчета, мехлеми и сиропи за кашлица — взе да ме задушава… но вече нямах сили да си тръгна, както не бих могъл да се самоубия като спра дишането си.

— На колко души е казал Лал, това ли питаш?

Кимнах.

— Не знам точно — поклати глава мистър Кийн. — Не съм стоял да ги броя. Сигурно е предупредил всички, на които можеше да се довери.

— На които можеше да се довери — дрезгаво повторих аз.

— Аха — потвърди мистър Кийн. — Все нашенци, разбираш. Не сме само кравари по тия места. — Той се поразсмя. — Аз наминах на другия ден, към десет сутринта. Лал ми разказа всичко, после запита какво ще обичам. Бях отишъл само да питам дали ми е проявил лентите — по онова време Мейкън поправяше фотоапарати и проявяваше филми „Кодак“, — но като си взех снимките, реших, че може да ми потрябват патрони за Уинчестъра. „За лов ли се готвиш, Норб?“ — пита Лал, докато ми подава кутията. „Може да гръмна някоя и друга гадина“ — викам аз и двамата се посмяхме хубавичко. — Мистър Кийн изкиска и плесна с длан по мършавото си бедро, сякаш никога не бе чувал по-голям майтап. После се приведе и е потупа по коляното. — С две думи, синко, историята се разчу точно колкото трябваше. Знаеш как е в малките радчета. Подбереш ли добре хората, каквото им кажеш, непременно ще се разчуе… разбра ли ме? Още една целувка?

Посегнах с изтръпнали пръсти.

— От сладкото се дебелее — изкиска се мистър Кийн. Изглеждаше стар… безкрайно стар с тия бифокални очила, които се плъзгаха по острия костелив нос; тънката суха кожа по бузите му беше толкова обтегната, че не оставяше място за бръчки.

— На другия ден си донесох карабината тук, а Боб Танър (по-работлив помощник никога не съм имал) пристигна с чифтето на татко си. Към единайсет Грегъри Коул намина да купи сода за хляб и да пукна, ако не беше препасал отпред грамаден Колт 45-ти калибър.

„Гледай да не си гръмнеш топките, Грег“ — рекох аз.

„Идвам чак от Милфорд, направо през горите, и ме цепи адски махмурлук — отвръща Грег. — Все ми се чини, че до довечера може и да гръмна нечии топки.“

Около един и половина закачих отпред табелката МОЛЯ, ПОЧАКАЙТЕ, СКОРО СЕ ВРЪЩАМ. Взех пушката и през задната врата излязох на алеята Ричард. Попитах Боб Танър дали ще дойде, а той рече, че първо искал да изпълни рецептата на мисис Емърсън и веднага щял да дотича. „Запазете ми някого“ — примоли се момчето, обаче аз казах, че не мога да обещая.

По Канал стрийт не се мяркаха нито коли, нито пешеходци. Е, минаваше от време на време някой камион и толкоз. Зърнах Джак Пинет да подтичва с по една пушка вьв всяка ръка. Събраха се с Анди Крис и седнаха на пейката край Паметника на загиналите — нали знаеш, там, дето Каналът хлътва под земята.

Пети Ванес, Ал Нел и Джими Гордън седяха на стъпалата пред съдилището, дъвчеха сандвичи и плодове и си разменяха разни вкусотии, досущ като хлапета в междучасие. И тримата бяха въоръжени. Джими Гордън мъкнещ карабина Спрингфийлд от Първата световна война — голяма беше, пущината, стърчеше му над главата.

Видях едно момче да се изкачва по Горната миля — май беше Дзак Денброу, бащата на твоето приятелче, дето сега пише книги — и Кени Бортън му подвикна от прозореца на Християнската читалня:

„Да се пръждосваш, хлапе, че тука ще има пукотевица.“

Като му зърна лицето, Дзак веднага си плю на петите.

Навсякъде имаше въоръжени мъже — по вратите, по стъпалата, по прозорците. Грег Коул седеше отсреща на един праг с карабина в скута и грижливо подреждаше двайсетина патрона, сякаш се готвеше да играе на ашици. Брус Джагърмайер и онзи швед, Олаф Терамениъс, стояха на сянка пред кино „Бижу“.

Мистър Кийн ме гледаше, ала очите му се рееха нейде далече. Вече не блестяха; бяха омекнали, замъглени като очи на човек, който си спомня най-щастливите мигове — може би първото победно бягане в бейзбола или първата едра пъстърва, или първата нощ с любима жена.