— Защо пък да не ти разкажа? — рече той. — Никой не би го отпечатал, а и да го отпечатат, никой няма да повярва. — И мистър Кийн ми подаде старомодния аптекарски буркан. — Искаш ли целувка с лакрица, Мики? Доколкото помня, най-много ти допадаха червените.
Взех си една.
— Беше ли началникът Съливан в града през онзи ден?
Мистър Кийн се засмя и също посегна към целувките.
— Май доста си се чудил, а?
— Доста — признах аз, дъвчейки червената целувка. Не бях хапвал такъв сладкиш още откакто бях хлапе и се пресягах над тезгяха да подам центовете на един много по-млад и пъргав мистър Кийн. Вкусът беше чудесен — досущ като в детството.
— Прекалено си млад, за да помниш онова фантастично бягане, с което Боби Томсън донесе на „Гигантите“ победата във финала през 1951 година — каза мистър Кийн.
Сигурно си бил едва четиригодишен. Както и да е. Няколко години по-късно във вестника писаха за тая знаменита игра и се оказа, че ако слушаме хвалбите, на стадиона трябва да е имало поне един милион нюйоркчани.
Мистър Кийн дъвчеше целувката с беззъби венци и от ъгълчето на устните му плъзна струйка лепкава слюнка, Той старателно я избърса с носната си кърпа. Седяхме в кабинета зад аптеката — макар че вече от десет години бе пенсионер, осемдесет и пет годишният Норбърт Кийн продължаваше да помага на сина си в счетоводната работа.
— А пък като опре до бандата на Брадли, става точно обратното! — възкликна той. Усмихваше се, но в усмивката нямаше нищо весело. Беше цинична, замислена и студена. — По онова време в Дери трябва да е имало поне двайсет хиляди жители. Главната улица и Канал стрийт бяха павирани от четири години, обаче по Канзас стрийт още газехме кал. Лете беше ужасен прахоляк, а напролет и наесен ставаше същинско тресавище. През лятото минаваха по Горната миля да пръскат с вода, а на всеки Четвърти юли кметът обещаваше да павира Канзас стрийт обаче работата се проточи чак до 1942 година. Тая улица… чакай сега, за какво говорехме?
— В Дери имало двайсет хиляди жители — напомних му аз.
— Аха. От тия двайсет хиляди половината сигурно вече са в гробищата, а може и повече — петдесет години са това, не е шега. По нашия край хората имат лошия навик да мрат на младини. Трябва да е от въздуха. Но и сред останалата половина не вярвам да намериш повече от десетина, дето да кажат, че са били в градчето когато пристигна бандата на Брадли. Месарят Бъч Роудън сигурно ще признае — той и до днес държи снимка на една от колите точно над масата за кълцане на месо. Като я гледаш, направо не мяза на кола. Шарлот Литълфийлд също би ти казала туй-онуй, ако я свариш в добро настроение; тя преподава в гимназията и бас държа, че помни доста работи, нищо че беше едва на десетина-дванайсет години. Карл Сноу… Обри Стейси… Ейбън Стампнъл… и онзи дърт нехранимайко, дето рисува карикатури и по цяла вечер кисне в кръчмата на Уоли — май Пикман се казваше — те ще си спомнят. Там бяха…
Гласът му затихна и той разсеяно се вгледа в нахапаната целувка. Помислих дали да не го подканя, но се отказах.
Най-сетне мистър Кийн продължи:
— Повечето от другите ще те излъжат — не нарочно, ами като нюйоркчаните, дето разправят, че са видели бягането на Боби Томсън. Само че в онзи случай хората лъжат, защото много им се иска да са били на стадиона, нашите лъжат, защото им се иска да не са били в Дери през онзи ден. Разбра ли ме, синко?
Кимнах.
— Сигурен ли си, че искаш да чуеш цялата история? — запита мистър Кийн. — Малко нервен ми изглеждаш, Мйки.
— Не искам — отвърнах аз, — но все пак мисля, че трябва да я чуя.
— Добре — кротко кимна старецът.
В онзи ден явно ми вървеше на спомени; докато мистър Кийн отново ми подаваше аптекарския буркан, изведнъж се сетих за една радиопиеса, която татко и мама слушаха редовно, когато бях хлапе. Казваше се „Мистър Кийн, търсач на изчезнали хора“.
— Няма да те лъжа, шерифът си беше тук. Канеше се да ходи на лов, обаче тутакси заряза идеята, щом Лал Мейкън дотърча и му каза, че очаква следобед да го посети Ал Брадли.
— Откъде знаеше Лал? — запитах аз.
— Е, тая история е поучителна сама по себе си — каза мистър Кийн и лицето му отново се сбръчка в цинична усмивка. — Брадли никога не е бил Обществен враг номер едно в класацията на ФБР, обаче го гонеха упорито — още от двайсет и осма година. Нали все нещо трябваше да покажат пред данъкоплатеца. Ал Брадли и брат му Джордж обраха пет-шест банки в Средния запад, после отвлякоха един банкер. Роднините на банкера платиха откуп — трийсет хиляди долара, големи пари за онова време, — но това не помогна. Убиха го.
Читать дальше