Стивън Кинг - То

— Мейн.

Фреди махна с ръка.

— Нека да е Мейн. И за какво си ми без него?

— Аз…

Той се приведе напред.

— Харесвам те, Одра. Наистина. И Бил харесвам… въпреки гадния номер. Сигурно ще се справим. Ако трябва да кърпим сценария, мога да се нагърбя. Бог ми е свидетел, в тоя занаят съм чиракувал къде ли не… И да не му допадне крайният резултат, сам ще си е виновен. Ще се справя без Бил, но без теб не мога. Не искам да хукнеш подир мъжа си към Щатите, а да си седнеш на задника и да работиш както никога досега. Ще можеш ли?

— Не знам.

— И аз не знам. Но искам добре да запомниш едно. Има начини да потулим нещата за известно време, даже и до края на снимките, стига само да се захванеш с работата като мъжко момиче. Но ако ме зарежеш, всичко излиза наяве. Може да имам скапан характер, обаче не съм отмъстителен по природа, затова няма да ти разправям, че след такъв номер ще се погрижа да изхвръкнеш от бизнеса. Но навярно сама разбираш — лепнат ли ти етикет „своенравна“, ставаш завинаги втора категория. Знам, че ти говоря като изкуфял вуйчо. Сърдиш ли се?

— Не — равнодушно отвърна тя.

Всъщност вече не я интересуваше дали ще изхвръкне от бизнеса. Можеше да мисли само за Бил. Фреди беше свястно момче, но не разбираше; свестен или не, в крайна сметка той се вълнуваше само от едно — какво ще стане с неговия филм. Не бе видял онзи поглед в очите на Бил… не го бе чул как заеква.

— Добре. — Фреди се изправи. — Хайде да отскочим до „Заека и хрътката“. Като поръчаме по едно питие, всичко ще си дойде на място.

Тя поклати глава.

— Питието ми е последна грижа. Ще се прибера да обмисля нещата.

— Да ти повикам ли такси?

— Недей. Ще хвана влака.

Фреди застина с ръка върху телефона и я изгледа втренчено.

— Май се каниш да хукнеш подир него и мисля, че страшно бъркаш, мило момиче. Бръмнало му е нещо в главата, но общо взето е як като камък. Ще се опомни и ще си дойде. Ако искаше да си с него, щеше да ти каже.

— Още не съм решила — отвърна тя, макар да знаеше, че е направила избора още тази сутрин, преди да потегли за студиото.

— Внимавай, скъпа — каза Фреди. — Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Тя усети как цялата мощ на властния му характер налита върху нея, как настоява да се предаде, да обещае, да работи и търпеливо да чака докато Бил се завърне… или отново изчезне в бездната на миналото, от която бе изплувал.

Пристъпи напред и лекичко го целуна по бузата.

— Довиждане, Фреди.

Прибра се и позвъни в бюрото на Британските авиолинии. Каза на служителката, че се интересува дали има полети до едно малко градче, Дери в щата Мейн. Настана тишина, докато момичето се консултираше с компютъра… после като небесна поличба долетя новината, че полет 23 имал междинно кацане в Бангор, само на осемдесет километра от Дери.

— Да ви запазя ли място, госпожо?

Одра затвори очи. Видя лицето на Фреди — грубовато, сериозно и дружески загрижено. Чу гласа му: Внимавай, скъпа. Недей да вършиш неща, за които ще съжаляваш.

Фреди беше против; Бил беше против; защо тогава сърцето й крещеше, че трябва да замине? Тя стисна клепачи. Господи, толкова се обърках…

— Госпожо? Чувате ли ме?

— Запазете го — каза Одра и се поколеба. Внимавай, скъпа… Може би трябваше да отложи решението до утре; да се пооткъсне от безумието и чак тогава да обмисли. Грабна чантичката си и затършува за кредитната карта. — За утре. Първа класа, но ако няма, приемам всякакво място.

А ако размисля, мога да отменя резервацията. Сигурно така и ще стане. Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но утрото не се оказа по мъдро и сърцето й все тъй гръмко крещеше, че трябва да замине. Беше сънувала някаква безумна върволица от кошмари. Обади се на Фреди — не искаше, ала знаеше, че му дължи поне това. Още в самото начало — докато мънкаше и се мъчеше да му обясни колко е важно да бъде при Бил — отсреща долетя тихо щракване. Фреди бе оставил слушалката без да каже нито дума.

И все пак тихото щракване изчерпваше целия разговор.

В 7:09 сутринта самолетът се приземи. Одра беше единствената пътничка за Бангор и докато вървеше към изхода, другите я оглеждаха със замислено любопитство. Може би се чудеха откъде накъде й е хрумнало да слиза в тая затънтена провинция. Искаше й се да им каже: Търся съпруга си, затова слизам. Той се завърна в едно тукашно градче, защото някакъв приятел от детинство му напомни по телефона за обещание, което беше забравил. Освен това му напомни, че вече двайсет години не се е сещал за покойния си брат. А, между другото — пак взе да заеква… и на дланите му се появиха странни белези.