Стивън Кинг - То

Можеше да им го каже… и после митничарят, който чакаше край стълбичката, щеше да викне хората в бели престилки.

Взе куфара си — колко самотен изглеждаше на багажната лента — и тръгна към бюрата за наемане на коли, както щеше да стори след около час Том Рогън. Но за разлика от него, Одра имаше късмет; момичето от „Нашънъл“ й предложи Датсун.

Одра разписа формуляра.

— Знаех си, че сте вие — възкликна момичето, после смутено добави: — Може ли да ви помоля за автограф?

Одра се подписа на гърба на една празна бланка и си помисли: Порадвай му се докато е време, момиченце. Ако Фреди Файърстоун е прав, след пет години тоя автограф няма да струва пукната пара.

И с усмивка осъзна, че само след петнайсет минути престой в Щатите отново е почнала да мисли по американски.

Купи си пътна карта и зашеметеното от възторг момиче едва намери сили да й покаже пътя за Дери.

Десет минути по-късно Одра потегли. На всяко кръстовище си повтаряше, че ако се разсее и мине в лявото платно, ще трябва да я събират от асфалта с лопата.

По някое време разбра, че трепери от страх, какъвто не бе изпитвала през целия си живот.

По един от ония странни капризи на съдбата или случайността, които се случват понякога (а в Дери доста по-често, отколкото другаде), Том нае стая в „Коала“ на Джаксън стрийт, а Одра се настани в „Холидей ин“; двата мотела бяха един до друг и между паркингите им имаше само ивица бетонен тротоар. Наетият Датсун на Одра и закупеният ЛТД на Том се оказаха паркирани радиатор срещу радиатор от двете страни на тази символична преграда. Сега и двамата спяха. Одра кротичко лежеше на една страна, а Том Рогън се бе опънал по гръб и хъркаше толкова мощно, че подпухналите му устни плющяха.

През целия ден Хенри се кри в храстите край шосе № 9. Ту задрямваше, ту лежеше буден и гледаше как полицейските коли кръстосват по пътя като ловджийски кучета. Докато Неудачниците обядваха, Хенри слушаше лунните гласове.

А когато падна мрак, той излезе край пътя и вдигна палец.

Скоро някакъв нещастен глупак спря и го качи.

Пожарът в „Черното петно“ избухнал през късната есен на 1930 година. Доколкото мога да преценя, този пожар — който едва не отнел живота на баща ми — бележи края на цикъла от убийства и изчезвания през 1929–30, също както двадесет и пет години по-рано експлозията в стоманолеярната е сложила точка на предишния цикъл. Сякаш в края на всеки цикъл някакво чудовищно жертвоприношение трябва да усмири злокобното присъствие тегнещо и до днес над градчето… за да заспи То за още четвърт век.

Но ако за приключване на всеки цикъл е потребно жертвоприношение, изглежда, че и началото на новия цикъл е свързано с подобно събитие.

И тук стигаме до бандата на Брадли.

Екзекуцията се състояла на кръстовището между Главната улица, Канал стрийт и Канзас стрийт — всъщност на две крачки от мястото, изобразено на онази снимка, която се раздвижила пред Бил и Ричи през юни 1958. Било е в началото на октомври 1929 — тринадесет месеца преди пожара в „Черното петно“… и по-малко от месец преди големия борсов крах.

Както и в случая с „Черното петно“, мнозина от старите жители на Дери се правят, че не помнят какво е станало през онзи ден. Или пък са гостували на роднини в някой друг град. Или пък се унесли в следобедна дрямка и едва привечер чули по радиото за цялата история. Или пък те лъжат право в очите.

В полицейските дневници е записано, че на тази дата началникът Съливан изобщо не бил в града ( Помня, как да не помня, каза ми Алойзиъс Нел, докато се полюшваше със стола на терасата пред старческия дом в Бангор. Нали ми беше първа година в полицията. Нямаше го, отиде на лов за птици в Западен Мейн. Когато се прибра, вече им бяха метнали чаршафите и ги отнасяха. Направо се разпени от яд мистър Джим Съливан ), но в един енциклопедичен труд за гангстерите под заглавие „Злодеи и кървави букви“ открих снимка на ухилен мъж в моргата, край надупченото тяло на Ал Брадли… и ако този мъж не е полицейският шеф Съливан, значи е негов близнак. В крайна сметка съм убеден, че най-голямо доверие заслужава свидетелството на мистър Кийн — Норбърт Кийн, който държеше аптеката на Сентър стрийт от 1925 до 1975 година. Той разказваше охотно, но също като бащата на Бети Рипсъм помоли да изключа диктофона, преди да премине към главното. Всъщност няма значение; и до днес чувам как тихият му глас шумоли като смачкана хартия — още една солова партия сред прокълнатия хор на този град.