Стивън Кинг - То

Из Средния запад взе да става напечено за бандите, затова Ал и Джордж поведоха шайката си на североизток, към нашите краища. Наеха си една голяма ферма в покрайнините на Нюпорт — недалече от сегашната ферма на Рулин.

Беше през горещниците на 29-та — юли, август или началото на септември… не помня точно кога. Бандата наброяаше осем души: Ал Брадли, Джордж Брадли, Джо Конклин и неговият брат Кал, един ирландец на име Артър Малой по прякор „Бавната стъпка“, защото беше късоглед, обаче слагаше очила само в краен случай, и младият Патрик Коди от Чикаго — беше красив като Адонис, но разправяха, че претрепвал човек, без да му мигне окото. Водеха две жени: Кити Донахю, съпруга на Джордж Брадли, и Мари Хаузър — тя беше любовница на Коди според злите езици спяла с цялата компания.

Когато дойдоха по тия места, синко, те допуснаха едн съдбоносна грешка — бяха си въобразили, че толкова далече от Индиана ще бъдат в безопасност.

Известно време кротуваха, но накрая им доскуча и решиха да се позабавляват с лов. Бяха домъкнали сума ти оръжие, обаче не им достигаха боеприпаси. И затова на седми октомври пристигнаха в Дери с две коли. Патрик Коди тръгна с жените по магазините, а другите мъже отидоха право в „Спортни стоки“ на Лал Мейкън. Кити Донахю си купи от „Фрийз“ нова рокля и с нея умря два дни по-късно.

Лал Мейкън посрещнал клиентите лично. Той умря през 1959. От затлъстяване. Винаги си е бил дебелак. Обаче с очите никога не е имал проблеми — разправяше, че познал Ал Брадли още от вратата. И другите му се сторили познати, но за ирландеца се сетил чак когато Малой си сложил очилата, за да огледа ножовете на витрината.

Ал Брадли пристъпил към тезгяха и рекъл:

„Искаме да си купим патрони.“

„Добър избор — отвърнал Лал Мейкън, — тъкмо на място сте дошли.“

Брадли му подал списък и Лал го прегледал. Доколкото знам, по-късно листчето се изгуби, но Лал разправяше, че направо кръвта му замръзнала. Искали петстотин патрона 38-ми калибър, осемстотин патрона 45-ти калибър, шейсет патрона 50-ти калибър, дето вече не се произвежда, ловни патрони, заредени едновременно със сачми и бренеке, и по хиляда патрона 22-ри калибър за пистолет и карабина. Плюс — забележи! — шестнайсет хиляди картечни патрона 45-ти калибър.

— Мама му стара! — възкликнах аз.

Мистър Кийн пак се усмихна цинично и ми подаде бур’ кана. Отначало поклатих глава, но после си взех оше една целувка.

— Лал рекъл:

„Голяма поръчка бе, момчета.“

„Дай да си ходим, Ал — обадил се Бавната стъпка. — Казах ти че в това скапано градче няма да напазаруваме. Що не вземем да проверим в Бангор? И там ще е същата дивотия, ама поне ще се поразходим.“

„Трайте малко, бе хора — прекъснал го Лал, свеж като краставица. — Поръчката е страхотна и не искам да ми я грабне онзи бангорски евреин. Мога още сега да ви затрупам с 22-ри калибър плюс ловните патрони и половината бренекета. Ще ми се намерят по стотина парчета 38-ми и 45-ти калибър. Останалото ще го доставя… — Тук Лал премрежил очи и се почесал по брадата, сякаш пресмятал. — … до вдругиден. Става ли?“

Брадли се ухилил до уши и рекъл, че всичко е тип-топ. Кал Конклин настоявал да отскочат до Бангор, но другите не се съгласили.

„Ако не си сигурен, че ще сколасаш с поръчката, казвай додето е време — рекъл Брадли на Лал, — щото съм добра душа, обаче като ме хванат бесните, по-добре не ми се мяркай пред очите. Чаткаш ли?“

„Чаткам — отвърнал Лал, — и каквото искате, ще го имате, мистър…?“

„Рейдър — рекъл Брадли. — Ричард Д. Рейдър, на вашите услуги.“

Той протегнал ръка и Лал я стиснал с широка усмивка:

„Много ми е приятно, мистър Рейдър.“

После Брадли попитал по кое време ще е най-добре да наминат за покупките, а Лал веднага отвърнал че предлага да стане около два следобед, ако нямат нищо против. Всички се съгласили. Излезли. Лал ги изпратил до вратата. На тротоара чакал Коди с двете жени. Лал разпознал и него.

— Е — запита спокойно мистър Кийн, — какво мислиш, че сторил Лал? Ченгетата ли повикал?

— Ако се съди по събитията — рекох аз, — явно е решил нещо друго. Макар че на негово място бих си строшил краката от бяг към телефона.

— Може би щеше да ги строшиш, а можеше и друго да ти хрумне… — каза мистър Кийн със същата лъчезарца цинична усмивка.

Аз потреперах, защото разбрах какво има предвид… и той знаеше, че го разбирам. Щом веднъж канарата се срути, нищо не може да я спре; ще се търкаля докато намери равно място, където постепенно да загуби инерцията. Изпречиш ли се, ще те смаже… но пак няма да спре.