Стивън Кинг - То

Мистър Кийн се поусмихна и поклати глава.

— Смешно, нали — как се разпалват хората в такава история. И още по-смешно е как им се объркват спомените после. Можеш да чуеш шестнайсет различни разказа и едно с едно няма да си пасва. Да вземем например пушката на онзи клоун…

— Пушката? — сепнах се аз. — И той ли стреляше?

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — Когато се озърнах, в ръцете му сякаш имаше Уинчестър с лост за презареждаме и едва по-късно си дадох сметка, че може да ми се е сторило така, защото аз носех Уинчестър. Биф Марлоу твърдеше, че било Ремингтън, защото той имаше Ремингтьн. А когато попитах Джими, той рече, че онзи образ гьрмял със стара винтовка Спрингфийлд, съвсем като неговата. Смешно, нали?

— Смешно — едва процедих аз. — Мистър Кийн… никой ли не си зададе въпроса какво търси там някакъв клоун, и то облечен с фермерски дрехи.

— Зададохме си го, естествено. Не че беше кой знае Какво, разбираш, но се позачудихме. Повечето момчета решиха, че някой е искал да дойде на веселбата, ама без да го познаят. Може да е бил от градския съвет. Хорст Мюлер, да речем или пък тогавашният кмет Трейс Ноглър. А може просто да е бил някой уважаван професионалист. Лекар или адвокат. Под ония мазила и родния си баща не бих познал.

Той пак се поразсмя и аз запитах какво смешно има.

— Нищо чудно да е бил истински клоун — отвърна мистър Кийн. — През двайсетте и трийсетте години областният панаир в Ести се откриваше много по-рано, отколкото днес. Тъкмо беше в разгара си, когато стана оная работа с бандата на Брадли. На панаира имаше клоуни. Може някой от тях да е чул, че ще си правим карнавал и да е пристигнал за представлението.

Старецът се усмихна сухо.

— Вече казах, каквото имаше за казване, ама ти май доста се заинтересува и слушаш внимателно, затуй ще ти река още нещо. Биф Марлоу го каза шестнайсет години по-късно, докато си пиехме бирата в една бангорска кръчма. Изтърси го ни в клин, ни в ръкав. Според него онзи клоун се бил изпружил толкоз навън през прозореца, че Биф се смаял как тъй не пада. Не си подавал просто главата, ръцете и раменете; Биф разправяше, че стърчал до коленете — висял във въздуха с оная грамадна червена усмивка и стрелял ли, стрелял по колите на бандата. „Направо беше изхвръкнал като дяволче от кутия“ — тъй го рече Биф.

— Сякаш се реел из въздуха — подсказах аз.

— Ъхъ — кимна мистър Кийн. — А Биф разправяше, че имало и още нещо, дето подир туй не му давало мира седмици наред. Като ония думички, дето ти се въртят на езика, а не можеш да се сетиш. Или като да ти кацне на кожата комар или папатак. Каза, че най-сетне го осъзнал една нощ, докато бил станал да отскочи до кенефа. Стоял си, цедял струята и за нищо конкретно не мислел, когато изведнъж му просветнало: пукотевицата беше започнала в два и двайсет и пет, слънцето грееше, обаче онзи клоун не хвърлял сянка. Никаква сянка не хвърлял.

Бил пристига пръв. Сяда на едно от креслата с извити облегалки край входа на читалнята и гледа как Майк изпровожда последните окъснели посетители — стара дама с куп готически романи, мъж с огромен исторически том за Гражданската война и мършав юноша, който търпеливо чака с книжка в ръка — както личи от етикета в горния ъгъл на найлоновата подвързия, книжката е от особено търсените и се дава само за седмица. Бил забелязва без изненада или самодоволство, че това е най-новият му роман. Вече нищо не може да го изненада, а самодоволството е просто вяра в една реалност, която в крайна сметка се оказва безплоден сън.

Красива девойка с грамадна златна безопасна игла на шотландската поличка ( Господи, от години не съм виждал безопасна игла , мисли си Бил, пак ли излизат на мода? ) пуска в ксерокса монета след монета и копира вестникарски изрезки, хвърляйки погледи към старинния часовник с махало зад бюрото на библиотекаря. Звуците наоколо носят оная позната, спокойна библиотечна мекота: подметките на читателите скърцат приглушено по червено-черния линолеум; часовникът с равномерно тиктакане отпраща секундите към вечността; ксероксът мърка като доволен котарак.