Стивън Кинг - То

Юношата пъхва под мишница романа от Бил Денброу и тръгва към копирната машина, където девойката вече е приключила и бърза да си подреди листовете.

— Можеш да оставиш изрезките на масата, Мери — обажда се Майк. — Аз ще ги прибера.

Момичето го озарява със сърдечна усмивка.

— Благодаря, мистър Хенлън.

— Лека нощ. Лека нощ, Били. Прибирайте се право у дома.

— Торбалан ще те спипа, ако… не се… пазиш! — подвиква мършавият Били и със собственически жест прегръща момичето през тънката талия.

— А, не ми се вярва да му хареса чак толкова грозна двойка — усмихва се Майк, — но все пак внимавайте.

— Ще внимаваме, мистър Хенлън — сериозно отвръща девойката, после с тих кикот щипва приятеля си по рамото. — Идвай, торбаланец такъв.

Кискането я преобразява от симпатична и умерено съблазнителна гимназистка в невръстно девойче, надарено с буйната и малко тромава пъргавина на жребче — такава бе някога единайсетгодишната Бевърли Марш… и докато двамата отминават към изхода, Бил е потресен от нейната хубост… ала изпитва и страх; иска му се да каже на юношата с най-сериозни думи, че трябва да се прибира само по осветените улици и в никакъв случай да не се озърта, ако някой го заговори.

На скейтборд не можеш да внимаваш, мистър , отеква в главата му призрачен глас и Бил се усмихва с печалната усмивка на възрастен мъж.

Гледа как момчето отваря вратата пред момичето. На излизане към вестибюла двамата се притискат един до друг и Бил е готов да се обзаложи на целия приход от книжката, която момчето стиска под мишница, че преди да се озоват на тротоара, мършавият Били ще си открадне една целувка. Голям глупак ще си, ако не го сториш, мой човек , мисли той. А сега я изпрати до вкъщи жива и здрава. За Бога, изпрати я жива и здрава!

— Ей-сега идвам, Шеф Бил — обажда се Майк. — Само да попълня картоните.

Бил кимва и прехвърля крак върху крак. Книжната кесия в скута му тихичко шумоли. Вътре има половинка бърбън и му се струва, че никога през живота си не се е нуждаел толкова отчаяно от една-две чашки алкохол. Майк сигурно ще намери лед или в краен случай студена вода… а както е тръгнало, и без вода може да мине.

Мисли си за Силвър, подпрян до стената в гаража на Майк. А сетне мисълта му най-нормално отскача към деня, когато се събраха в Пущинака — всички освен Майк — и всеки повтори разказа си: за прокажения под верандата; за мумията на леда; за кръвта в мивката; за мъртвите момчета от Водонапорната кула; за оживелите снимки и за върколака, който преследва деца по пустите улици.

Сега си спомня, през онзи ден в навечерието на Четвърти юли бяха навлезли по-навътре из Пущинака. Над града тегнеше жега, но в гъстата сянка по източния бряг на Кендъскиг беше прохладно. Спомня си, че наблизо стърчеше един от ония бетонни цилиндри и отвътре долиташе тихичко бръмчене — съвсем като мъркането на ксерокса преди малко. Спомня си още, че след последния разказ всички втренчиха погледи в своя Шеф Бил.

Искаха той да им каже как да постъпят сега, какво да предприемат, а той просто не знаеше. И от това го обземаше отчаяние.

Бил гледа как огромната сянка на Майк танцува по тъмната дъбова ламперия на стените и изведнъж го изпълва увереност: на онзи 3 юли не знаеше, защото тогава още не бяха затворили кръга. Кръгът се затвори по-късно, в изоставената кариера отвъд бунището, където Пущинакът съвсем се стесняваше и човек лесно можеше да се измъкне наляво — към Канзас стрийт, или надясно — към Мерит стрийт. Днес горе-долу на същото място минава магистралата. Кариерата нямаше име; беше стара, порутена, обрасла с храсталаци и бурени. По дъното все още се търкаляха купища боеприпаси — предостатъчно за апокалиптичния бой с камъни.

Ала преди това, на брега на Кендъскиг, Бил не знаеше какво да каже — какво всъщност искаха да им каже. И какво искаше той да им каже. Спомня си как прехвърляше поглед от лице на лице — Бен, Бев, Еди, Стан, Ричи. Спомня си музиката. Литъл Ричард. „Умп-бумп-а-лумп-бумп…“

Музика. Тиха. И слънчеви зайчета в очите му. Спомня си слънчевите зайчета, защото

се подпираше на едно дърво и транзисторът на Ричи висеше под най-долния клон. Макар че бяха на сянка, слънчевите зайчета откъм реката падаха върху хромираната рамка и отскачаха право в лицето на Бил.

— М-махни го т-туй чу-у-удо, Ръ-ръ-ричи — каза той. — Ще ми изгъ-гъ-гори о-очите.

— Дадено, Шеф Бил — веднага отвърна Ричи и без дори да си помисли за майтап, смъкна транзистора от клона. Изключи го и Бил недоволно се намръщи; наоколо изведнъж увисна глуха тишина, нарушавана само от ромона на вода и тихия бръм на каналните помпи. Всички погледи бяха впити в него и му се искаше да им кресне да си намерят друго зрелище — ама че сеирджии се извъдили!