Стивън Кинг - То

— А пише ли някъде как се унищожава гламър? — запита Бевърли.

Бил кимна, но без особена надежда.

— Х-х-хималайците имали ри-и-туал за п-прогонване, ама б-бил много стъ-стъ-страшен.

Всички го гледаха напрегнато. Не искаха да слушат, ала трябваше.

— Р-р-ритуалът се на-а-ричал Чю-чю-чюд .

И Бил им разказа какво представлявал този ритуал. Ако си благочестив хималайски монах, можеш да тръгнеш по следите на телуса . Когато го намериш, той изплезва език. И ти се изплезваш. Преплитате езици, захапвате ги и се озовавате приковани очи срещу очи.

— Олеле, ще се издрайфам! — възкликна Бевърли и се търкулна на една страна.

Бен леко я погали по гърба и веднага се озърна да види дали другите не го гледат. Не гледаха; всички слушаха като хипнотизирани разказа на Бил.

— А после? — запита Еди.

— А-а-ами м-може да ви зву-у-учи с-с-смахнато, обаче в к-к-книгата пише, ч-че почвате да си к-казвате смешки и га-хха-атанки.

— Какво? — сепна се Стан.

Бил кимна и върху лицето му се изписа изражението на журналист, който иска хората да разберат — без да им казва направо — че той не измисля новините, а само ги предава.

— Т-точно така. П-първо те-е-елусът к-казва смешка, после тъ-тъ-ти к-казваш, и тъй на-на-нататък, поред…

Бевърли пак седна и обгърна с ръце свитите си колене.

— Не ми е ясно как се говори с прехапан език.

Ричи незабавно изплези език, стисна го с пръсти и съобщи:

— Татко ми работи в стоманолайнарна!

Макар че майтапът беше детински, всички избухнаха в смях.

— М-може да става по те-ххе-лепатия — каза Бил. — К-както и да е, а-ако ч-ч-човекът пръв се ра-хха-азсмее в-въпреки б-б-б-б…

— Болката? — подсказа Стан.

Бил кимна.

— … тогава телусът г-го у-у-убива и го и-ххи-зяжда. Мисля, че му взима душата. Н-но ако чъ-човекът ра-ра-разсмее т-телуса , чудовището т-трябва да си о-о-отиде за сто го-го-години.

— Пишеше ли откъде идват подобни твари? — запита Бен.

Бил поклати глава.

— Вярваш ли тия в приказки? — запита Стан с такъв глас, сякаш искаше да му се присмее, но не намираше нито морални, нито интелектуални сили да го стори.

— По-о-очти в-вярвам — сви рамене Бил. Накани се да добави още нещо, после наведе глава и млъкна.

— Това обяснява много — бавно изрече Еди. — Клоуна, прокажения, върколака… — Той се озърна към Стан. — И мъртвите момчета, навярно.

— Звучи ми като работа за Ричард Тозиър — заяви Ричи с Гласа на Говорителя от седмичните кинопрегледи. — Ричард Тозиър, човекът с хиляда смешки и шест хиляди гатанки.

— Ако оставим на теб, всички ще загинем — подметна Бен. — Бавно. В страшни мъки.

И всички отново се разсмяха.

— Добре де, какво ще правим? — запита Стан.

Бил само поклати глава… но имаше чувството, че всеки миг може да се досети. Стан махна с ръка и се изправи.

— Дайте да идем някъде. Сплеска ми се задникът.

— Харесва ми тук — каза Бевърли. — Сенчесто и прохладно. — Тя хвърли поглед към Стан. — Сигурно ще предложиш някоя детинщина , например да замеряме бутилки на сметището.

— Аз обичам да замерям бутилки — каза Ричи и се изправи до Стан. — Престъпен съм си по душа. — Той вдигна яка и закрачи насам-натам с котешка стъпка като Джеймс Дийн в „Бунтовник без кауза“. После сбръчка унило чело и се почеса по гърдите. — Те ме измъчват . Не мога да ги търпя. Родителите. Училището. Обществото. Всички. Това е натиск, скъпа. Това е…

— Дрън-дрън — въздъхна Бевърли.

— Имам фишеци — обади се Стан и другите мигом забравиха разните истории за духове и мизерната имитация на Ричи, когато Стан измъкна от джоба си пакетче фишеци „Черна котка“. Дори Бил изглеждаше впечатлен.

— Б-божичко, Стъ-стъ-стан, откъде г-ги на-хха-амери?

— Трампих ги с оня дебелак, дето го срещам от време на време в синагогата. Дадох му цяла камара комикси за Супермен и Малкия Лулу.

— Дай да ги гръмнем! — викна Ричи, готов да припадне от радост. — Дай да ги гръмнем, Стани, и никому няма да кажа, че двамата с татко ти сте разпнали Христа, честна дума, навит ли си? Навсякъде ще разправям, че имаш малък нос, Стани! И че не си обрязан!

При тия думи Бевърли вече се задави от кикот и преди да закрие лицето си с длани, наистина изглеждаше на път да припадне. Бил се разсмя, Еди също се изкиска, след кратко колебание дори и Стан им заприглася. Звънкият детски смях полетя над плитките разливи на Кендъскиг в този предпразничен ден — летен звук, ясен и бистър като слънчевите отблясъци по водата — и никой от тях не забеляза оранжевите очи, които ги гледаха иззад гъсто преплетените трънки и къпини отляво. Къпинаците бяха облепили десетина метра от стръмния бряг и точно в средата им се спотайваше кладенец на морлоците, както би го нарекъл Бен. А в отвора на стърчащата бетонна тръба лъщяха чифт грамадни очи с диаметър цели две педи.