Стивън Кинг - То

— Дръжте го! — изрева Хенри.

За миг Майк застина; после хукна да си спасява живота.

Неудачниците се провираха през бамбуковите гъсталаци в следния ред: Бил; Ричи; след него Бевърли, стройна и красива в чисти джинси и бяла блузка без ръкави, с джапанки на бос крак; зад нея Бен се мъчеше да не пухти прекалено шумно (макар че температурата наближаваше трийсет градуса, той пак беше с един от раздърпаните си анцузи); Стан; и в края на колоната крачеше Еди с щръкнал от задния джоб инхалатор.

Както често му се случваше из тая област на Пущинака, Бил фантазираше на тема „сафари в джунглата“. Високите белезникави стъбла закриваха всичко освен пътечката, която си бяха проправили. Земята беше черна и лепкава, осеяна с мочурливи петна, които трябваше да заобикаляш или да прескачаш, ако не искаш да си напълниш обувките с кал. По локвичките застояла вода трептяха странни дъгоцветни отблясъци. Из въздуха се носеше противен мирис на боклук и гниещи растения.

На първия завой след потеглянето от речния бряг Бил спря и обърна глава към Ричи.

— Т-т-тигър отпред, Т-т-тозиър.

Ричи кимна, завъртя се към Бевърли и прошепна:

— Тигър.

— Тигър — съобщи тя на Бен.

— Човекоядец ли? — запита Бен, полагайки героични усилия да не пухти.

— Целият е в кръв — кимна Бевърли.

— Тигър-човекоядец — промърмори Бен на Стан, а той предаде известието на Еди, чието личице бе пламнало от вълнение.

Шестимата потънаха в бамбуковия гъсталак и лъкатушната черна пътека опустя като по вълшебство. Тигърът мина пред тях и всички имаха чувството, че го виждат: тежък, може би двеста килограма, с черни ивици по копринената козина, под която изящно играят могъщи мускули. Стори им се, че виждат зелените очи и муцуната, опръскана с кръвта на последните неколцина пигмеи, които е изял живи.

Над бамбука се разнесе мелодично и призрачно шумолене, сетне всичко затихна отново. Може би из върхарите полъхваше летен ветрец… или пък африкански тигър пресичаше Пущинака на път към Олд кейп.

— Отиде си — каза Бил.

Той дълбоко си пое дъх и излезе на пътеката. Останалите го последваха.

Единствено Ричи бе дошъл въоръжен — носеше строшен тапешник, омотан с лейкопласт.

— Трябваше да мръднеш малко настрани, Шеф Бил, щях да го гръмна — зловещо изрече той и побутна очилата си нагоре с дулото на пистолета.

— Н-наоколо има цъ-цъ-цяло п-племе ватуси — отвърна Бил. — Н-никаква стре-е-елба. И-ххи-искаш ли да ни п-п-погнат?

— О — искрено се стресна Ричи.

Бил махна с ръка и отново пое по пътеката, която изтъняваше преди да излезе от бамбука. Озоваха се на брега на Кендъскиг, където преди няколко дни бяха направили брод. Бен им беше показал как става. Хвърляш голям камък във водата, после взимаш втори, стъпваш върху първия и го мяташ по-навътре, след това трети и тъй нататък, докато пресечеш цялата река (през този сезон тя беше дълбока само педя и тук-там стърчаха песъчливи островчета), без да си намокриш краката. Номерът се оказа безкрайно прост, едва ли не детински, но без Бен никога нямаше да се сетят. Много го биваше за такива работи, а най-хубавото беше, че не ги караше да се чувствуват глупаци, докато им обясняваше.

Спуснаха се надолу в индийска нишка и закрачиха по сухите заоблени камъни.

— Бил! — тревожно подвикна Бевърли.

Без да се обръща, той застина на място с леко разперени ръце. Водата се плискаше и бълбукаше наоколо.

— Какво?

— Тук гъмжи от пирани. Преди два дни видях как изядоха цяла крава. Падна вътре и след минута останаха само кокали. Гледай да не се подхлъзнеш!

— Правилно — каза Бил. — Внимавайте, братчета.

Петимата предпазливо заподскачаха от камък на камък. Бяха насред реката, когато по близкия железопътен насип профуча товарен влак и от изненадващия рев на свирката Еди Каспбрак загуби равновесие. За миг надникна в бистрата вода между слънчевите зайчета, които отскачаха в очите му, и наистина видя как долу сноват пирани. Те не бяха измислица, не бяха част от фантазията на Бил за сафари в джунглата; нямаше никакво съмнение. Напомняха грамадни златни рибки с несъразмерно едри, мощни челюсти. Между дебелите им устни стърчаха остри зъби… и също като златните рибки тия хищници имаха оранжев цвят. Оранжевия цвят на помпоните, които понякога красят костюмите на цирковите клоуни.

Зловещо озъбени, пираните кръжаха из плитката вода.

Еди отчаяно размаха ръце. Падам , помисли той. Падам и те ще ме изядат жив…