Стивън Кинг - То

После Станли Юрис здраво го стисна за китката и Еди се удържа на крака.

— Размина се — каза Стан. — Ако беше паднал, майка ти щеше да вдигне голям скандал.

Но точно сега Еди изобщо не мислеше за майка си. Другите вече бяха на отсрещния бряг и брояха товарните вагони. Еди слисано се втренчи в очите на Стан, после пак сведе поглед надолу. По дъното пробяга смачкано пакетче от пържени картофки… и нищо друго. Той надигна глава.

— Стан, видях…

— Какво?

Еди тръсна глава.

— Май нищо нямаше — каза той. — Просто съм малко

( но те бяха тук да тук бяха и щяха да ме изядат жив )

изнервен. Сигурно от тигъра. Да вървим.

По време на дъждовете и пролетните наводнения западният бряг на Кендъскиг — откъм квартала Олд кейп — се превръщаше в истинско тресавище, но в Дери не бе валяло от две седмици и сега напуканата глинеста кора по сухия бряг приличаше на другопланетен пейзаж, от който стърчаха няколко бетонни цилиндъра, хвърлящи зловещи къси сенки. Двайсетина метра по-надолу широка циментова тръба изливаше в реката струйка зловонна кафява течност.

— Страшничко е тук — тихо промърмори Бен и другите кимнаха.

Бил ги поведе по брега към гъстите шубраци, където жужаха бръмбари и щурци. От време на време подплашена птица излиташе с шумно пърхане. Веднъж през пътеката пробяга катеричка, а около пет минути по-късно, докато наближаваха неравния нисък насип зад края на градското сметище, пред Бил изскочи едър плъх с парче целофан в зъбите, устремен по някаква своя тайна задача из тези миниатюрни дебри.

Сега тежкият мирис на сметището висеше навсякъде; стълб черен дим се издигаше към небето. Гъсталакът още не свършваше, но тук-там сред храстите взеха да се мяркат боклуци. Веднъж Бил бе нарекъл това „сметищен пърхот“ и когато го чу, Ричи се разсмя до сълзи. „Непременно си го запиши, Шеф Бил — заръча той. — Страхотен лаф.“

Смачкани хартии се люшкаха по вейките като мизерни хоругви; през зеления гъсталак лятното слънце хвърляше отблясъци по купища смачкани тенекиени кутии; ослепителни искри танцуваха над назъбени парчета от бирени бутилки. Бевърли забеляза пластмасова кукла с толкова ярко розово телце, че изглеждаше като попарена. Вдигна я и веднага я захвърли с тих вик на погнуса, когато видя гъмжилото белезникави бръмбари по прогнилите крака под мухлясалата рокличка. После избърса пръсти в джинсите си.

Изкатериха се по насипа и отправиха погледи към сметището.

— Мама му стара! — възкликна Бил и пъхна ръце в джобовете, докато останалите идваха подир него.

Днес гореше северният край, но тук, точно под тях, пазачът на сметището — стар ерген на име Армандо Фейзио (приятелите го наричаха Манди) и по-голям брат на прислужника в Общинската прогимназия — човъркаше двигателя на вехтия булдозер от времето на Втората световна война, с който събираше боклуците на купища преди да ги подпали. Беше гол до кръста. От седалката под брезентовия навес на булдозера портативен радиоприемник предаваше подготовката за бейзболния мач между „Червените чорапи“ и „Сенаторите“.

— Няма начин да слезем — кимна Бен.

Манди Фейзио не беше лош човек, но видеше ли деца на сметището, прогонваше ги незабавно — заради плъховете, заради редовно разпръскваната отрова, с която се мъчеше да ограничи гъмжилото от гризачи, заради опасността от рани, травми и изгаряния… но най-вече защото смяташе, че бунището не е място за деца. „Не сте ли добри деца?“ — крещеше той по хлапетата, идващи да гърмят с флоберките си по бутилки (евентуално плъхове и чайки), или просто привлечени от екзотичното очарование на „сметищното иманярство“; тук можеше да намериш съвсем запазена играчка, сравнително здрав стол за бараката, в която се събираш с приятелите, или развален телевизор с цял-целеничък кинескоп — като му метнеш един камък, избухва разкошно, съвсем като бомба. „Не сте ли добри деца? — ревеше гръмогласно Манди (не толкова от яд, колкото защото беше глух и не носеше слухов апарат). — Не ва ли учат у дома да сте добри? Добрите момчета и момичета не одат по боклучарника! Бягайте у парка! Бягайте у билбутеката! Бягайте у младежкия дом да играйте хокей на маса! Искам да гледам добри деца!“

— Хич — потвърди Ричи. — Сметището отпада.

Поседяха да гледат как Манди човърка булдозера. Таяха смътна надежда, че ще му омръзне и ще си тръгне, но не им се вярваше; радиото на седалката подсказваше, че смята да стои тук до вечерта. Направо да се скапеш от яд , помисли Бил. В целия град нямаше по-хубаво място за хвърляне на бомбички от сметището. Тук човек можеше да захлупи фишеците с консервна кутия и да я гледа как хвръква във въздуха, или пък да им палне фитила, да ги пъхне в бирена бутилка и да си плюе на петите. Понякога бутилките оставаха здрави, но най-често се пръскаха.