Стивън Кинг - То

Беше събота вечер и цялото заведение се друсаше от танците. Трябва да се бяха насъбрали двеста души, а може и триста да са били. И ето че пристигат ония бели мъже, седмина или осмина в зеления Пакард. Други излизат от горичките между базата и богаташките къщи по Западния булевард. Повечето не бяха млади и понякога се питам колцина ли са се превивали на другата сутрин от язва и настинка. Дано да са били повечко. Долни, гадни убийци.

Пакардът спрял на хълма и примигал два пъти с фаровете. Отвътре излезли четирима или петима и тръгнали към останалите. Някои носели от осемлитровите туби бензин, дето се намираха на всяка бензиностанция по онова време. Всички били с факли. Един останал зад волана на Пакарда. Мюлер имаше Пакард, тъй да знаеш. Да, той. Зелен Пакард.

Събрали се зад „Черното петно“ и напоили факлите с бензин. Може би само са искали да ни сплашат. Може би не. И едното съм чувал, и другото. Предпочитам да вярвам в първото, щото никога не съм се озлобявал дотам, че да приема най-лошото.

Може за всичко да е виновен бензинът — протекъл по дръжките и щом пламнал, ония се паникьосали и ги запокитили накъдето им падне, само и само да се отърват. Както и да е мрачната ноемврийска нощ изведнъж лумнала цяла от факлите. Едни ги размахвали високо и по качулките им се ръсели искри. Други се смеели. Но, както казах, някои дотичали до задните прозорци и метнали факлите в кухничката. След минута и половина цялата сграда пламтяла като барут.

Ония отвън вече всички били с островърхите бели качулки. Някои крещели: „Негри, излезте! Негри, излезте! Негри, излезте!“ Сигурно е имало и такива, дето с тия крясъци са искали да ни сплашат, но ми се ще да вярвам, че повечето са опитвали да ни предупредят за пожара… както ми се ще да вярвам и в това, че факлите съвсем случайно са улучили кухненския прозорец.

Така или иначе, от виковете им нямаше полза. Оркестърът можеше да заглуши и фабрична сирена. Всички се забавляваха и крещяха с пълно гърло. Разбрахме, че има нещо нередно чак когато Гери Маккрю — той беше помощник-готвач нея вечер — отвори кухненската врата и едва не се изпече. Отвътре изригнаха триметрови пламъци. Изпепелиха му бялото сако, че и почти цялата коса.

Когато се почна суматохата, аз седях край източната стена с Трев Доусън и Дик Халоран. Отначало помислих, че е избухнала газовата печка. Тъкмо ставах на крака, тълпата се юрна към изхода и ме повали. Поне двайсет-трийсет души ми се разходиха по гърбината и мисля, че от целия пожар това ми беше най-страшното. Чувах хората да пищят и да викат, че трябва да бягат навън, щото заведението било в пламъци. Ама колкото пъти опитах да стана, все някой ме катурваше пак долу. Настъпиха ме по тила с подкована обувка, та свитки ми изхвръкнаха от очите. Носът ми се сплеска връз глинения под, вдъхнах пръст и взех да кашлям и кихам едновременно. Някой друг ме настъпи по кръста. Точно в цепката на задника ми хлътна дамско токче и да ти кажа, синко, втора такава клизма не искам до края на живота си. Добре, че ми издържа панталонът, инак сигурно и до ден днешен щях да дрискам кръв.

Сега звучи смешно, обаче в оная тъпканица като нищо щях да предам Богу дух. Блъскаха ме, ритаха ме тъпкаха ме, газиха ме, мачкаха ме на толкова места, че после два дни едвам се държах на крака. Пищях, ама никой не чуваше, пък и да са чували, не обръщаха внимание.

Трев ме спаси. Зърнах пред себе си грамадната му кафява ръка и се вкопчих като удавник. Аз стисках, той дърпаше и криво-ляво успях да се надигна. Някой ме ритна отстрани по шията, точно ей-тука… (Татко разтърка с пръсти ъгъла на челюстта под ухото. Кимнах.) … и болката беше такава, че май припаднах за минутка. Обаче не пусках ръката на Трев, а и той не ме пускаше. Най-сетне се озовах прав тъкмо когато рухна стената на кухничката. Издаде един такъв звук — блуууф — досущ като подпален бензин. Видях я как се срути сред облаци искри, видях и хората, дето бягаха да не ги затрупа. Някои успяха. Други не. Един от нашите — мисля, че беше Хорт Сарторис — остана погребан отдолу и за секунда зърнах как се свива и разтваря ръката му, щръкнала над купищата жарава. Видях как пламна изотзад роклята на една бяла девойка — да е била най-много двайсетгодишна, не повече. С нея имаше някакъв студент и я чух как пищи и го моли за помощ. Той я плесна един-два пъти по гърба, пък после заряза всичко и хукна подир тълпата. Тя си остана така — пищеше, а роклята гореше върху нея.

На мястото на кухнята беше същински ад. Пламъците просто заслепяваха. Беше горещо като в пещ, Мики, като в пещ. Човек направо усещаше как му се спича кожата. Как пращи и се сгърчва косата по главата му.