Стивън Кинг - То

Хич не ни беше сладко, ама какво да правим? От нас нищо не зависеше. И тогава ротният готвач, старши редник Дик Халоран, подметна, че можем да си направим клуб като бонбонче, стига само да се постараем.

Е, постарахме се. Наистина се постарахме. И доста добра работа свършихме, трябва да се признае. Когато влязохме да поогледаме първия път, направо се вкиснахме. Хамбарът беше мрачен и вмирисан, пълен с потрошени инструменти и купища мухлясали документи. Имаше само две малки прозорчета. Нямаше електричество, а подът беше от утъпкана пръст. Спомням си как Карл Рун горчиво се разсмя и рече:

„Голям цар е нашият майор, а? Цял клуб ни даде. Екстра! “

А пък Джордж Бранък, който загина в пожара същата есен, добави:

„Да бе, грешка няма, страхотно черно петно.“

И тъй се роди името на заведението.

Обаче Халоран ни нави… всъщност отначало бяхме трима — аз, Халоран и Карл. Сигурно Бог ще ни прости — Той поне знае, че нямахме представа как ще се завъртят нещата.

Малко по малко към нас се присламчиха и останалите. Като не ни пускаха в Дери, нямаше кой знае къде да ходим. Развъртяхме чуковете и метлите. Трев Доусън много го биваше по дърводелската част, той ни показа как да изрежем нови прозорци, а пък Алан Сноупс направо ни шашна като домъкна за тях куп разноцветни стъкла — почти като ония, дето ги слагат в църквите. Алан беше най-старият от нас; беше навършил четиридесет и две години и всички му викахме Дядката.

„Откъде ги намери, бе Дядка?“ — попитах го аз.

Той пална цигара „Кемъл“, намигна ми и рече само:

„Среднощни реквизиции.“

Добре потръгнаха нещата с хамбара и към средата на лятото клубът вече работеше. Трев Доусън с още няколко момчета отдели дъното на помощението и устрои там малка кухничка — нищо особено, само скара и два пържолника, та да се намира за гладните по някой хамбургер с пържени картофки. Отстрани имаше бар, обаче само за газирана вода и безалкохолни напитки — мама му стара, отлично знаехме кои сме и къде се намираме. Помнехме си урока. Искахме ли да пийнем нещо по-якичко, щяхме да го правим на тъмно.

Подът пак си беше от утъпкана земя, но го чистехме идеално. Трев и Дядката прокараха електричество — сигурно пак със среднощни реквизиции. През юли вече можеше в събота вечер да седнеш и да си поръчаш Кока Кола и хамбургер или хот-дог. Чудесно местенце. Така и не го довършихме — когато изгоря, все още работехме по него. Беше ни станало като хоби… или просто с тоя хамбар показвахме среден пръст на Фулър, Мюлер и Общинския съвет. Но според мен наистина си го усетихме наше когато двамата с Ев Маккаслън една петъчна вечер закачихме табела с името ЧЕРНОТО ПЕТНО, а отдолу пишеше: ЗА РОТА Е И НЕЙНИТЕ ГОСТИ. Нали разбираш, все едно, че не пускаме кого да е!

Стана толкова хубаво, че белите момчета взеха да мърморят и додето мигнеш, техният клуб се преобрази. Пристроиха му кафене и нови сепарета. Май искаха да се състезаваме. Обаче на нас не ни беше до състезания.

Татко ми се усмихна от болничното легло.

— Млади бяхме, ако не се брои Сноупс, ама не бяхме чак дотам глупави. Знаехме, че белите момчета разрешават да се надбягваш с тях, обаче вземеш ли да излизаш начело, все ще се намери кой да ти строши краката, та да не тичаш толкоз бързо. Имахме си каквото искахме и повече не ни трябваше. Но после… нещо се случи.

Той се навъси и замълча.

— Какво, тате?

— Открихме, че можем да си съберем доста добър джазов състав — бавно изрече той. — Ефрейтор Мартин Девро биеше барабани. Ейс Стивънсън свиреше на корнет. Дядката Сноупс дрънкаше съвсем прилично на пиано. Не че беше голям музикант, ама си го биваше. Едно друго момче свиреше на кларинет, а Джордж Бранък — на саксофон. Намериха се и други, дето поназнайваха да свирят на китара, хармоника, банджо или просто на гребенче с хартийка. Не стана отведнъж, сам разбираш, ама към август всяка празнична вечер момчетата дънеха диксиленд в „Черното петно“. С наближаването на есента ставаха все по-добри и макар че не бяха големи музиканти — да не се залъгваме — свиреха някак по-различно… по-буйно… по-…

Той се запъна и размаха костелива ръка над чаршафа.

— Свирели са жизнено — усмихнах се аз.

— Точно така! — възкликна той и също се ухили. — Добре го каза! Свиреха истински, жизнен джаз. И додето мигнеш, хората от града взеха да прииждат в нашия клуб. Идваха даже войници от базата. Накрая се стигна дотам, че в петък и събота заведението беше тъпкано с народ. Не стана изведнъж. Отначало белите лица бяха като зрънца сол в лъжица черен пипер, но с времето ставаха все повече и повече.