Стивън Кинг - То

И когато белите взеха да идват, ние забравихме, че трябва да се пазим. Те си носеха пиячката в книжни торби — най-често първокласни напитки, за които в градските кочини не можеше и да се мечтае. Такова нещо се намираше само в общинския клуб, Мики. Къркане за богаташи. „Чивас ригал“. „Гленфидич“. Шампанско, от онуй, дето го сервират в първокласните ресторанти на презокеанските лайнери. Трябваше да сложим край на тая работа, обаче не знаехме как. Та те бяха от града ! Дявол да го вземе, бяха бели !

Както ти казах вече, бяхме млади и се гордеехме с успеха си. А освен туй подценихме нещата и не подозирахме докъде могат да стигнат. Всички разбирахме, че Мюлер и приятелите му сигурно знаят какво става, но едва ли някой от нас осъзнаваше, че това ги подлудява — и като ти го казвам, значи не е празна приказка: подлудяваше ги . Седяха си те в разкошните викториански резиденции по Западния булевард, а няма и на половин километър от тях ние слушахме парчета от рода на „Копам си картофите“ или „Блусът на леля Хагар“. Лоша работа. И още по-лошо ставаше като знаеха, че техните младоци са при нас и се веселят рамо до рамо с чернокожите. Щото към края на септември вече не идваха само дървари и дърти брантии. Бяхме станали гвоздеят на сезона. Младежите идваха да пият и да танцуват под музиката на нашия безименен джазбанд додето наближи един след полунощ — тогава затваряхме. И не бяха само от Дери. Пристигаха от Бангор, Нюпорт, Хейвън, Кливс Милс, Олд Таун и всички други околни градчета. Студенти от Мейнския университет в Ороно идваха да полудуват с учените си приятелки, а пък когато оркестърът засвири за пръв път рагтаймов вариант на „Халбата от Мейн“, покривът без малко щеше да хвръкне във въздуха. Разбира се, клубът беше войнишки — поне на теория — забранен за цивилни без покана. Но на практика, Мики, ние просто отваряхме вратата в седем вечерта и не я затваряхме до един след полунощ. Към средата на октомври вече не можеше да застанеш на дансинга, без да те притиснат отвсякъде поне пет-шест души. За танци място нямаше, хората просто стояха и се люшкаха… ама не съм чувал някой да се оплаква. Щом наближеше полунощ, вече цялото заведение се друсаше като празен камион по разбито шосе.

Баща ми помълча, отпи още глътка вода и продължи да разказва. Очите му се избистриха.

— Дотук добре. Но Фулър рано или късно трябваше да сложи край на веселбата. И ако го бе сторил по-рано, нямаше да загинат толкоз хора. Колко му беше — виква военните полицаи и ги праща да конфискуват от гостите забранените напитки. Това щеше да ги прогони — а и на нас щеше да ни е по-спокойно. Щеше да се свърши веднъж завинаги. Е, някои от нас щяха да идат пред военен съд, другите щяха да се пръснат по разни части. Обаче Фулър се бавеше. Май го гонеше същият страх, дето ни гонеше и нас — че някои хора в градчето ще побеснеят. Мюлер повече не дойде в базата, а майорът сигурно се боеше да слезе долу при него. Много се перчеше Фулър, ама си беше безгръбначен като медуза. И вместо майорът да ни нагласи някой номер, дето поне нямаше да струва невинни жертви, Легионът дойде да ни види сметката. Една вечер в началото на ноември пристигнаха с белите качулки и си палнаха хубава скара.

Той отново замълча, но този път не посегна за чашата, само се втренчи навъсено към отсрещния ъгъл на стаята. Нейде навън тихо дрънчеше звънец, край отворената врата мина една медицинска сестра и гумените й подметки скърцаха по линолеума. Чувах отнякъде звуците на телевизор, другаде свиреше радио. Спомням си, че чух как фучи вятърът край болничната фасада. И макар да беше август, от този звук ми стана студено. Вятърът не се интересуваше, че по телевизията дават „Кайновата стотица“ или че по радиото „Фор Сизънс“ пеят „Крача като мъж“.

— Някой от тях пристигнаха през парковата зона между базата и Западния булевард — продължи най-сетне баща ми. — Сигурно са се събрали в мазето на нечия къща, за да си сложат качулките и да подготвят факлите. Чувал съм, че другите дошли открито по Риджлайн роуд, който беше тогава главният път към базата. Чувал съм още — няма да кажа от кого — че пристигнали с чисто новичък Пакард. Били облечени с бели наметки, качулките държали в скутовете си, а факлите лежали на пода. Факлите били от марката „Луисвилски бавни“, с червени гумени уплътнители и брезентови калъфчета над горивната част — с такива факли жените често си палеха огъня като почнеха да правят зимнина. На кръстопътя между Риджлайн и Уичъм роуд имаше военен пост, но дежурният пуснал Пакарда да мине.