Стивън Кинг - То

И като не знае как да го каже, посяга и ме плесва през устата.

„Големи устни“ — казвам аз.

„Да, да! — вика той и се смее като дете. — Голейми юсни! Epais levres 4 4 Epais levres — Дебели устни (фр.) — Б.пр. ! Голейми юсни! Сега да те черпавам една бира, аз!“

„Черпавай, мой човек“ — отговарям аз кротко, за да не го разлютя.

Онзи се разсмя и на тая приказка, тупна ме по гърба — без малко щях да се просна по очи — и взе да си пробива път към дъсчения тезгях, където се бяха струпали поне седемдесет мъже и петнайсетина жени.

„Давай две бири додето не съм срутил тая барака — ревна той на кръчмаря, едър мъжага със счупен нос, казваше се Ромео Дюпре. — Една за мен и една pour l’homme avec les epais levres! 5 5 Pour l’homme avec les epais levres — За човека с дебелите устни (фр.) — Б.пр. “

И като го чуха, всички щяха да пукнат от смях, ама не злобен смях, Мики, ами просто ей-така. Онзи взе бирите, подаде ми моята и казва:

„Как ти е името? Не мога да ти викам Голейми юсни. Лошо звучи.“

„Уилям Хенлън“ — отговарям аз.

„Е, за твое здраве, Вилям Анлон“ — вика той.

„Не, за твое — казвам аз. — Ти си първият бял човек, дето ме черпи.“

И така си беше наистина.

Изпихме ние двете бири, после още две и онзи пита:

„Ти сигурен ли си, че си негро? Ако не са тия epais юсни, мязаш ми досущ на мургав бял човек.“

При тия думи баща ми се разсмя, аз също. Смя се толкова дълго, че болката пак го прихвана. Той избели очи, прехапа устна и се вкопчи в корема си с две ръце.

— Искаш ли да повикам сестрата, тате? — тревожно запитах аз.

— Не… недей. Ще се оправя. Най-лошото в тая болест, Мики, е че не можеш и да се посмееш като хората. А то и без туй рядко ми е до смях.

Той помълча. Едва по-късно осъзнах, че това е бил единственият случай, когато бяхме почти готови да поговорим за смъртоносната му болест. Може би щеше да е по-добре — и за двама ни — ако бяхме заговорили.

Но баща ми пийна глътка вода и продължи:

— Както и да е, искаха да ни изпъдят от кръчмите. Не беше заради няколкото повлекани, нито заради основната клиентела, дърварите. Истински засегнати бяха петимата дъртаци от Общинския съвет и десетината големи клечки, дето им стояха зад гърба — старата гвардия на Дери, разбираш. Нито един от тях не беше стъпвал в „Рая“ или „Барачката на Уоли“, те си пиеха в общинския клуб горе на хълма, обаче много се бяха загрижили да не би негрите от рота Е да им осквернят дъртите кръчмарски брантии. А пък майор Фулър казва:

„Изобщо не съм искал да ми пращат черни. Все си мисля, че е станала грешка и чакам някой ден да ги преместят нейде на юг или в Ню Джърси.“

„Това си е ваша работа“ — отговаря му дъртакът, мисля, че Мюлер се казваше…

— Таткото на Сали Мюлер ли? — изумено възкликнах аз. Сали Мюлер ми беше съученичка.

Баща ми се усмихна кисело, измъчено.

— Не, трябва да е бил чичо й. По онова време таткото на Сали Мюлер учеше в някакъв си колеж. Но ако беше в Дери, мисля, че щеше да е там, до брат си. А ако случайно се питаш доколко вярно предавам разговора, мога само да ти кажа, че го узнах от Тревър Доусън, който миел пода в щаба и чул всичко от началото до края.

„Какво да правите с черните момчета и къде да ги пращате си е ваша работа, не моя — казва Мюлер. — Мене ме е грижа къде ги пускате в петък и събота вечер. Ако продължават да скитосват из града, ще има големи неприятности. Да знаете, че тука имаме клон на Легиона.“

„Хубаво де, ама сега ме избутвате натясно, мистър Мюлер — отвръща майорът. — Не мога да ги пусна в подофицерския клуб. Да оставим това, че е нередно черни и бели да пият заедно, ама и да искам, няма как да разреша. Клубът е за подофицери, разбирате ли? А ония черни момчета са все зелени редници.“

„И това не е моя грижа. Просто се надявам да оправите нещата. Който носи пагони, да си носи и отговорностите.“

Тъй му казва Мюлер и си заминава.

Е, майор Фулър уреди работите. По онова време тукашната армейска база заемаше огромен терен, макар че из него нямаше кой знае какво. Всичко на всичко около четиристотин декара. На север опираше в зеления пояс край Западния булевард. А „Черното петно“ беше там, където сега е Мемориал парк.

В началото на 1930 година, когато стана цялата история, „Черното петно“ беше най-обикновена вехт хамбар, но майор Фулър строи цялата рота Е и обяви, че това ще е „нашият“ клуб. Перчеше се като славен пълководец, а може пък и наистина тъй да се е чувствувал — зер, даваше на някакви си черни войничета цял клуб, нищо, че приличаше на барака. А после добави, уж между другото, че забранява всякакво вземане-даване с градските пияници.