Стивън Кинг - То

„Знам“ — рекъл Съливан.

„Ами като е тъй, какви ги дрънкаш, за Бога?“ — запитал Бъч.

„Събуди се бе, Бъч! Няма да те осъдят за утрепаните пилци, ама непременно ще те приберат на топло заради свастиката, дето си я надраскал на кокошарника.“

Дюи разправя, че Бъч зяпнал и млъкнал, а Съливан си тръгнал и го оставил да размишлява. След три дни Бъч се появи кротък-кротък и рече на брат си, онзи дето две години по-късно отиде пиян на лов и замръзна в гората, да му продаде новичкия Форд-Меркюри, купен с парите от военната служба. Получих си аз двестата долара, а Бъч се закле да ми палне къщата. Обикаляше и го разправяше на всичките си приятели. С остатъка от парите си беше купил един вехт довоенен Форд. Веднъж го засякох с моя пикап на Уичъм стрийт край железопътното депо и извадих Уинчестъра.

„Слушай, приятел — викам, — пламне ли нещо към моя дом, да знаеш, че един лош негър ще те погне с тая пушка.“

„Нямаш право да ми говориш тъй, черна мутро — рече той, ама едва му разбирах приказката, щото се беше разпенил от яд и страх. — Отрепка като теб няма право да говори тъй с белия човек.“

Добре де, ама на мен ми беше писнало от цялата работа, Мики. А пък си знаех, че ако не го стресна тогава, вече няма отърване. Наоколо нямаше жива душа. Бръкнах в кабината на Форда и го сграбчих за косата. Подпрях приклада на Уинчестъра върху каиша си и му пъхнах дулото точно под брадата. После рекох:

„Чуя ли те още веднъж да ме наречеш черна мутра или отрепка, ще ти полепне мозъкът по седалките. И ми помни думата, Бъч: само нещо да пламне край моя дом, погвам те с пушката и окото ми няма да мигне. Пък покрай теб може да си изпатят жена ти, дечурлигата и непрокопсаният ти брат. Писна ми.“

Тогаз вече той се разплака и по-грозна гледка от туй не съм виждал през живота си.

„Гледай сега какво доживяхме — вика. — Някаква си чер… някаква си отреп… някакъв си тип да заплашва трудовия човек с пушка на пътя посред бял ден.“

„Да, адски зле е тръгнал тоя Божи свят щом се случват таквиз работи — съгласих се аз. — Ама карай да върви. Важното е сега да ми кажеш разбрахме ли се или искаш да узнаеш как се диша през челото?“

Той рече, че сме се разбрали и повече неприятности с Бъч Бауърс не съм имал, ако не се брои смъртта на твоето куче Чипс, обаче за кучето нямам доказателства. Може пък да е изяло отровна примамка или нещо подобно.

От онзи ден вече можехме спокойно да си вървим по пътя и като се оглеждам назад сега, за нищо не съжалявам. Хубав ни беше животът тук, а колкото до туй, че понякога сънувам кошмари за онзи пожар… е, не може човек да има нормален живот, без да си спечели някой и друг кошмар.

Вече от няколко дни съм седнал да пиша историята на пожара в „Черното петно“ както я чух от баща си и все не стигам до нея. Ако не греша, един от героите във „Властелинът на пръстените“ беше казал, че „всеки път води към други пътища“; че можеш да тръгнеш по най-обикновената пътечка от твоя дом до тротоара, а тя изведнъж да те отведе… където и да било. Същото е и с разказите. Единият води към друг, после към трети, четвърти; може да те изведат там, накъдето си тръгнал, но може и да те пратят в съвсем друга посока. А в крайна сметка гласът на разказвача може да се окаже по-важен от самите истории.

Да, несъмнено си спомням неговия глас — гласа на баща ми, глух и бавен, изпъстрен от време на време с весело кискане или бурен смях. Спомням си как млъкваше за да запали лулата, да си издуха носа или да отскочи до хладилника за кутия бира „Нарангансет“ (наричаше я „аман гансет“). Този глас, който се е превърнал за мене във въплъщение на всички други гласове, в глас на годините, в глас на самото градче — ала не е съхранен нито в записките на Айвис, нито в оскъдните книги за Дери… нито дори в собствените ми магнитофонни ленти.

Гласът на баща ми.

Сега е десет вечерта, затворих библиотеката преди час, а навън се е разбушувала виелица. Чувам как ситните снежни кристалчета драскат по прозорците на читалнята и стъклата на коридора към детския отдел. Чувам и други звуци — тихичко поскръцване и трополене извън светлия кръг, в който съм седнал да пиша тия редове по жълтите страници на бележника. Най-обикновени звуци на улягаща стара сграда, казвам си аз… ала се питам дали съм прав. И се питам още нещо — дали тази вечер нейде из виелицата не броди клоун с балончета в ръката.

Е, няма значение. Мисля, че най-сетне се добрах до последния разказ на моя баща. Изслушах го в болничната стая, само шест седмици преди неговата смърт.