Стивън Кинг - То

„Ами — казвам аз, — ще мога ли да се изуча за офицер?“

Като му рекох това, сержантът отметна глава и се разсмя до припадък. После каза:

„Синко, в тая армия ще има черен офицер чак когато видиш Исус Христос да танцува чарлстон из небесата. А сега подписвай или се пръждосвай. Омръзна ми с тия дрънканици. Освен това овоняваш стаята.“

Подписах, сержантът прикрепи формуляра за издръжка към новобранския ми договор, накара ме да се закълна и така станах войник. Мислех, че като няма война, ще ме пратят в Ню Джърси, където армията строеше мостове. Но вместо това попаднах в рота Е на базата в Дери, щат Мейн.

Баща ми въздъхна и се настани по-удобно на стола. Беше едър мъж с побеляла къдрава коса, плътно прилепнала по черепа. По онова време имаше една от най-големите ферми в Дери и вероятно даваше най-добрата селскостопанска продущция южно от Бангор. Тримата блъскахме от тъмно до тъмно, а за прибирането на реколтата тате наемаше сезонни работници и се справяхме с положението.

— Върнах се тук — каза той, — защото видях и Севера, и Юга, и навсякъде открих все същата омраза. Не го научих от сержант Уилсън. Той беше най-обикновен простак от Джорджия и носеше Юга със себе си, където и да отидеше. И да не беше роден в южните щати, пак щеше да мрази черните. Дето викат хората, каквото се е кроило, такова ще се съдере. Не, поумнях подир пожара в „Черното петно“. Знаеш ли, Мики, в известен смисъл…

Той се озърна към майка ми, която плетеше. Тя не вдигаше очи, но знаех, че слуша внимателно, а мисля, че и тате го знаеше.

— В известен смисъл точно пожарът ме превърна в истински мъж — продължи баща ми. — Шейсет души изгоряха в пламъците, осемнайсет бяха от рота Е. Всъщност подир пожара вече не бяхме и рота. Хенри Уитсън… Сторк Ансън… Алан Сноупс… Евърет Маккаслън… Хортън Сарторис… що приятели загинаха. А пожарът беше дело на местния клон на Мейнския легион за бяла нравственост. Да знаеш, синко, бащите на някои хлапета, с които днес ходиш на училище, драснаха клечката и подпалиха „Черното петно“. Ама не ги търси сред бедните момчета.

— Защо, тате? Защо са го сторили?

— Е, отчасти е виновен самият Дери — навъсено отговори баща ми. Бавно си запали лулата и духна клечката. — Не знам защо се случи тук; не мога да го обясня, но така или иначе, не бях изненадан . Легионът за бяла нравственост беше северняшкият вариант на Ку-Клукс-Клан, нали ме разбираш. Правеха сборища със същите бели наметки, палеха същите кръстове, пишеха същите заплашителни писма до чернокожи, които според тях почваха да живеят нашироко или отнемаха работата на белите. Понякога слагаха динамит в църкви, където проповедниците говореха за братство и равенство. В историческите книги се пише повече за ККК, отколкото за Легиона, мнозина даже изобщо не знаят, че е съществувал. Мисля, че е тъй защото авторите най-често са северняци и ги е срам да споменават такива работи. Легионът беше най-популярен в големите градове и промишлените райони — Ню Йорк, Ню Джърси, Детройт, Балтимор, Бостън, Портсмут — навсякъде имаха клонове. Опитаха да се организират и в Мейн, но само в Дери постигнаха някакъв успех. Е, за известно време имаха солидна група и в Люистън — горе-долу по време на пожара в „Черното петно“ — обаче там не се плашеха много-много, че черните щели да им изнасилят жените или да им отнемат работата, щото и черни кажи-речи не бяха видели по ония места. Далеч повече ги тревожеха скитниците, лумпените и опасността от обединение между „гладната армия“ и „парцаливата комунистическа сган“, както наричаха всички безработни. Пристигнеха ли подобни хора в Люистън, Легионът моментално ги пропъждаше от града. Понякога им тъпчеха гащите с отровен бръшлян. Друг път им палеха ризите. А в Дери с Легиона бе свършено след пожара в „Черното петно“. Съвсем се бяха разпасали, разбираш. Както става понякога в този град.

Той помълча, пускайки от лулата си облачета дим.

— Сякаш Легионът за бяла нравственост е бил просто семенце по вятъра, Мики, и тъкмо в Дери семето е намерило плодородна почва. Тукашният клон си беше типичен богаташки клуб. След пожара ония просто прибраха чаршафите и взеха взаимно да се лъжат, че всичко е минало-заминало. — Сега в гласа му се прокрадваше злобно презрение и майка ми тревожно надигна глава. — В края на краищата, кои бяха убитите? Осемнайсет черни войници, четиринайсет или петнайсет градски негри, четирима музиканти от негърски джазбанд… и двайсет-трийсет отрепки, дето другаруват с черните. Чудо голямо!