Стивън Кинг - То

Това било през 1930 година, когато половината американски военновъздушни сили летели на аероплани-двуплощници. Във Вашингтон Били Мичъл бил изправен пред военен съд, а сетне го пратили да обира праха в някаква канцелария само защото упоритите му опити да изгради по-модерни въздушни войски в крайна сметка раздразнили началството и генералите решили да му теглят един по шапката. Скоро след това той си подал оставката.

Въпреки наличието на цели три писти (едната даже била асфалтирана) от базата в Дери рядко излитали аероплани. Войнишкото ежедневие било почти като в най-обикновена пехотна част.

Един от войниците в рота Е бил моят баща, който решил да се завърне в Дери след края на военната си служба през 1937 година. Той ми разказа следната история:

— През един хубав пролетен ден на 1930 година — около шест месеца преди пожара в „Черното петно“ — заедно с още трима приятели се завръщах от тридневен отпуск, който бяхме прекарали в Бостън.

Тъкмо минаваме през портала и гледаме един здравеняк досами бариерата — подпрял се на лопатата и си измъква гънката на панталона от цепката на задника. Сержант, родом някъде от южните щати. Рижава коса. Развалени зъби. Пъпки. Същинска маймуна, само дето не беше чак толкоз космат, нали ме разбираш. По време на Депресията в армията беше пълно с подобни типове.

Та, връщаме се ние, четири млади момчета, от отпуска, още ни е весело, а по очите му усещаме, че само дири на кого да си изкара яда. Тутакси му козирувахме юнашката, все едно че сме срещнали самия генерал Пършинг по прякор Голямата тояга. Сигур щяхме да се разминем, ама нали беше чудесен априлски ден, слънчицето припичаше и не можах да си затрая. „Добър ви ден, сержант Уилсън, сър“ — рекох, а пък той само това чакаше.

„Разреших ли ти да говориш?“ — пита.

„Съвсем не, сър“ — викам аз.

Той оглежда останалите — Тревър Доусън, Карл Рун и Хенри Уитсън, който загина в пожара същата есен — и им казва:

„На тоя устат негър му лепвам един наряд извънредно. А пък на вас, тиквеници такива, ако не ви се ще цял следобед да му помагате додето се скапете от бачкане — марш в бараката, оправяте си снаряжението и се представяте на дежурния офицер. Разбрано?“

Няма как, тръгнаха те към бараката, а Уилсън ревна подире им:

„На бегом, вашта мамица! Да ви видя кабарите на подметките!“

Момчетата хукнаха, а Уилсън ме отведе в склада за инструменти и ми подбра една по-якичка права лопата. После излязохме на полето, горе-долу там, дето сега са пистите на „Нортийст Еърлайнс“. Сержантът ме огледа, поухили се, посочи към земята и пита:

„Виждаш ли тая дупка, черна мутро?“

Нямаше никаква дупка, ама реших, че ще е най-умно да не му противореча, затуй се ококорих накъдето сочеше и рекох, че я виждам. Онзи ми тегли един по носа с всичка сила и аз се озовах проснат на земята а пък единствената ми нова риза беше цялата в кръв.

„Не я виждаш, щото някое бъбриво черно копеле като теб я е запълнило! — кресна ми той и по бузите му избиха две големи червени петна. Обаче се хилеше и си личеше, че му е кеф. — Тъй че си плюй на ръцете, мистър «Добър ви ден», и се захващай да изкараш пръстта от хубавата ми дупка. На бегом!“

Копах повече от два часа, додето хлътнах до шия. Последният половин метър беше глинест и когато свърших, стоях във вода до коляно, а обувките ми бяха пълни с кал.

„Излизай оттам, Хенлън“ — рече сержант Уилсън.

През тия два часа той си седеше на тревата, пушеше и изобщо не предложи да ми помогне. Бях в кал от глава до пети, да не говорим за кръвта по ризата. Сержантът стана и се приближи. Посочи дупката.

„Какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.

„Вашата дупка, сержант Уилсън?“ — отговарям аз.

„Добре де, ама реших, че не я ща — казва сержантът. — Не ми трябва дупка, дето негър я е копал. Прибирай ми хубавата пръст на място, редник Хенлън.“

Запълних аз дупката и додето свърша, слънцето вече залязваше и взе да става студено. Като пригладих с лопатата последните буци, Уилсън дойде да огледа работата.

„А сега какво виждаш тука, черна мутро?“ — пита той.

„Купчинка пръст, сър“ — рекох аз и той пак ме фрасна.

Бога ми, Мики, готов бях да скоча от земята и да му сцепя тиквата с оная лопата. Ама ако го бях сторил, вече цял живот щях да гледам небето на квадратчета. И все пак понякога се чудя дали не си струваше да се престраша. Е, криво-ляво се овладях.

„Туй не е никаква купчинка пръст, задник катраносан! — ревна той и слюнките му се разхвърчаха на всички страни. — Туй е МОЯТА ДУПКА и не се мотай, ами веднага захващай да вадиш пръстта от нея! На бегом!“