Стивън Кинг - То

Хванах се аз да извадя пръстта от дупката, после пак я запълних, а той дойде да пита защо съм му заровил дупката тъкмо когато се бил наканил да дриска в нея. Изкопах я отново, а онзи смъкна гащите, намести си кирливия червендалест задник над дупката и взе да си върши работата. Хили се насреща ми и пита:

„Как си, Хенлън?“

„Много добре, сър“ — отговарям аз, щото бях решил да не се предавам, та ако ще да пукна. Съвсем бях захапал юздите.

„Е, ще ти мине — вика той. — За начало хващай да запълниш тая дупка, редник Хенлън. И по-живо. Ти май взе да си пестиш силичките.“

Запълних я пак и по усмивката на сержанта усещах, че лошото тепърва започва. Обаче в туй време през полето дотърча някакъв негов приятел с газен фенер и му рече, че имало внезапна проверка, та щял да си има големи неприятности заради отсъствието. За мен нямаше страшно, щото нашите момчета ме бяха прикрили, обаче приятелите на Уилсън — ако изобщо могат да се нарекат приятели — не си бяха направили тоя труд.

Уилсън ме заряза и хукна към казармата. Очаквах на другия ден да го зърна в списъка за наказанията, обаче нищо не стана. Сигурно е рекъл на проверяващите, че отсъствувал щото трябвало да обясни на някакъв бъбрив негър кой е собственик на всички дупки в армейската база — и изкопаните, и неизкопаните. За такава работа може и медал да са му дали, вместо да го пратят в кухнята да бели картофи. Тъй стояха нещата с рота Е.

Чух този разказ през 1958 година. По това време баща ми наближаваше петдесетте, макар че мама едва бе навършила четиридесет. Попитах го защо се е върнал, щом в Дери са ставали такива неща.

— Е, аз влязох в армията едва шестнайсетгодишен, Мики — отвърна той. — Излъгах, че съм по-голям. Впрочем, не беше моя идея. Тъй рече майка ми. Едър бях, та сигур затуй лъжата прихвана. Родих се и израснах в Бургоу, Северна Каролина. Месо виждах само след брането на тютюна и понякога през зимата, ако тате успееше да застреля миеща мечка или опосум. Само едно хубаво нещо си спомням от Бургоу — баница с енотово месо и наоколо подредени царевични питки, да им се не нагледаш. Та, когато тате загина при една злополука с някаква земеделска машина, мама рече, че ще прати Фили Пиленцето при роднини в Коринт. Фили беше най-мъничкият от нас.

— За чичо Фил ли говориш? — запитах аз и се усмихнах при мисълта, че някой може да го нарича Фили Пиленцето.

По онова време чичо Фил работеше като адвокат в Тъксън, Аризона, и вече от шест години беше член на Градския съвет. Като хлапе си мислех, че е богаташ. Сигурно наистина е бил — доколкото е възможно подобно нещо за негър през 1958 година. Печелеше по двайсет хиляди долара годишно.

— Точно за него говоря — отвърна татко. — Ама в ония дни той си беше просто едно босоного дванайсетгодишно хлапе с книжна моряшка шапчица. Най-малък от всички ни, подир него идвах аз. Другите ги нямаше — двама умряха, двама се ожениха, един отиде в затвора. За Хауард става дума. Открай врме си беше непрокопсаник.

„Ти отиваш в армията — рече ми баба ти Шърли. — Не знам веднага ли ша почнат да ти плащат, ама щом почнат, чакам от теб секи месец да ми пращаш издръжка. Не ми е убаво да та пъдя, синко, ама ако ти не са погрижиш за нас с Фили, хич не знам как ша я караме.“

Даде ми тя кръщелното свидетелство и видях, че е подправила датата, та да ме направи осемнайсетгодишен. Отидох в съда, дето един сержант вербуваше новобранци. Поднесе ми той документите и показа къде да сложа кръстче.

„Знам да си пиша името“ — рекох аз, а пък той се разсмя и си личеше, че не ми вярва.

„Щом е тъй, подписвай, момче черно“ — вика сержантът.

„А, момент — отвръщам аз. — Искам да разбера една-две работи.“

„Ами питай де — казва той. — Всичко мога да ти обясня.“

„Вярно ли е, че в армията им давали месо по два пъти седмично? — питам аз. — Мама разправя, че било тъй, ама тя си е навила на пръста да ме прати войник.“

„Не, не е два пъти седмично“ — отговаря той.

„Е, знаех си“ — казвам аз и си мисля, че тоя тип наистина изглежда голям мошеник, ама поне е почтен мошеник.

А после той добавя: „Дават им всяка вечер“ и аз почвам да се чудя как съм могъл да го сметна за почтен.

„Май ме мислите за голям глупак“ — викам аз.

„Точно тъй, черньо.“

„Добре де, ако дойда в армията, трябва да направя нещо за мама и Фили Пиленцето — казвам аз. — Мама разправяше за някаква си дръжка.“

„Тука е писано всичко — отговаря той и ми сочи формуляр за издръжка. — Нещо друго да ти тежи на душата?“