Стивън Кинг - То

Тъй че животът и тялото на баща ми (включително и оная част, която по-сетне се превърнала във вашия покорен слуга Майк Хенлън) били спасени благодарение на два фактора — калпавото снаряжение и некадърната армейска бюрокрация. Гранатата избухнала слабо и му разкъсала само ходилото вместо да го направи на парцали чак до ключиците.

Инвалидната пенсия му позволила да се ожени за майка ми една година по-рано от предвиденото. Отначало двамата не потеглили за Дери; преместили се в Хюстън, където работили за военната промишленост до 1945 година. Баща ми станал майстор във фабрика за авиобомби. Майка ми работела в шлосерски цех. Но както ми бе казал тате в онзи разговор, мисълта за Дери „не му излизала от ума“. А днес се питам дали оная сляпа сила не е действувала и тогава, дали не го е привличала назад, та да мога да заема мястото си в детския кръг сред Пущинака през далечната августовска вечер. Ако грамадните колела на вселената са добре регулирани, то доброто винаги трябва да уравновесява злото… ала и доброто може да бъде ужасно.

Баща ми се бил абонирал за „Дери нюз“. Редовно преглеждал обявите за продажба на имоти. Двамата имали доста спестени пари. Накрая открил ферма за продан, която изглеждала многообещаваща… поне на хартия. Потеглили от Тексас с автобус на „Трейлуейс“, огледали имота и го купили още същия ден. Първа областна търговска банка в Пенобскот издала на баща ми десетгодишна ипотека и тъй нашите се заселили в Дери.

— Отначало имахме проблеми — разказа ми веднъж тате. — Някои хора не искаха негри из околностите. Знаехме, че ще е така — не бях забравил за „Черното петно“ — затова просто се снишихме да поизчакаме. Минаващите хлапета замеряха прозорците с камъни и бирени кутии. Сигур поне двайсет стъкла има да съм сменил през първата година. Пък и де да бяха само хлапетата. Една сутрин като станахме, на кокошарника видяхме надраскана свастика и всички пилета бяха измрели. Някой им беше турил отрова в хранилките. От тогаз вече и не помислих за пилета. Обаче областният шериф — в ония дни Дери беше малко градче и нямаше пари за полицейски началник — захапа здраво тая история и много труд хвърли да я разнищи. Ей-таквиз хора имам предвид, Мики, като ти казвам, че има и добро, и лошо. Шерифа Съливан не го интересуваше дали кожата ми е черна и косата къдрава. Дойде в града пет-шест пъти, разприказва се с хората и накрая откри кой го е сторил. И кой мислиш, че беше? Ха познай от три опита!

— Не знам — казах аз.

Баща ми се разсмя до сълзи. После извади огромна бяла кърпа и си избърса очите.

— Ами че Бъч Бауърс, кой друг? Бащата на момчето, дето разправяш, че било най-големият побойник в училище. От говно фъшкия се ражда.

— Някой момчета в училище разправят, че бащата на Хенри е смахнат — рекох аз.

Ако не греша, по онова време бях в четвърти клас — във всеки случай бях изкарал в училище достатъчно време, за да изпитам неведнъж върху собствения си задник шутовете на Хенри Бауърс… а като се поразмисля, май повечето си познания за оскърбителните синоними на думата „негър“ съм усвоил в началното училище от устата на Хенри.

— Право да си кажа — рече баща ми, — може и да има нещичко вярно в хорските приказки, че Бъч Бауърс е смахнат. Разправят, че му хлопа дъската откакто се завърнал след войната в Тихия океан. Служил там в морската пехота. Както и да е, шерифът го прибра, а Бъч се развика, че цялата работа била нагласена от разни негролюбци. Щял да осъди всички. Сигурно и списък си беше приготвил — дълъг поне оттук до Уичъм стрийт. Не знам дали имаше поне един чифт долни гащи със здраво дънце, ама щеше да съди мен, шерифа Съливан, община Дери, окръг Пенобскот и Бог знае още кого. А какво е ставало по-нататък… е, не мога да се закълна, че е истина, но поне тъй го чух от Дюи Конрой. Дюи разправя, че шерифът отишъл да посети Бъч в бангорския затвор. И му рекъл:

„Сега си затваряй устата и слушай, Бъч. Онзи черен момък не иска да подава оплакване. Не иска да те праща в Шоушанк, иска си само парите за пилетата. Според него двеста долара ще свършат работа.“

Бъч рекъл на шерифа да си пъхне тия двеста долара там де слънцето не грее, а шерифът Съливан му отвърнал:

„Чувал съм, че в Шоушанк имало цех за преработка на лимони и като поработиш там една-две годинки, езикът ти ставал зелен като лимонова близалка. Избирай сега. Или двеста долара, или две години ще белиш лимони. Кое ти харесва повече?“

„Нито един съд в Мейн — викнал Бъч — няма да ме осъди зарад пилците на някаква си черна мутра.“