Стивън Кинг - То

Но с Денис Торио… нещата не са толкова прости. Момче от чудесно семейство. Футболист от „Тигрите на Дери“. Пълен отличник. През лятото на 1984 година се включил в кръжока по оцеляване сред природата и проявил изключителни способности. Никакви сведения за употреба на наркотици. Имал приятелка, в която явно е бил влюбен до уши. Имал за какво да живее. Имал защо да остане в Дери поне още две години.

И все пак изчезнал.

Какво се е случило с него? Дали го е налегнал внезапен пристъп на жажда за приключения? Дали е станал жертва на пиян шофьор, който е заровил трупа? Или може би той е все още в Дери, в най-мрачните кътчета на града заедно с Бети Рипсъм, Патрик Хокстетър, Еди Коркоран и останалите? Дали

Ето че пак го правя. Тъпча все на едно и също място без никакъв резултат, само си обтягам нервите до скъсване. Стряскам се от всяко скръцване на железните стълби пред рафтовете. Стряскам се от сенките. Чудя се как ли ще реагирам, ако някой ден съм горе и както си тикам количката и подреждам книги по лавиците, изведнъж измежду томовете се подаде ръка с широко разперени пръсти…

Днес следобед отново ме обзе почти неудържимото желание да им се обадя. По някое време даже извадих номера на Станли Юрис и набрах 404, кода за Атланта. А после дълго стоях така, със слушалката край ухото, и се питах дали искам да ги повикам защото съм наистина сигурен — сто на сто сигурен — или просто защото съм толкова изплашен, че вече не издържам самотата и трябва да поговоря с някого, който разбира (или ще разбере ) от какво се боя.

За миг ми се стори, че чувам как Ричи възкликва с Гласа на Панчо Ваниля: От един дол дренки? ДРЕНКИ? Не ти щем смрадливите дренки, сеньоррр! — чух го тъй ясно, сякаш стоеше до мен… и оставих слушалката. Защото когато копнееш за някого тъй отчаяно, както аз копнеех за Ричи — или за който и да било от тях — вече просто не можеш да вярваш на никакви разумни доводи. Най-умело лъжем самите себе си. Истината е, че все още не съм напълно сигурен. Ако открият още един труп, ще се обадя… но засега съм длъжен да допусна, че не е изключено дори и самонадеян задник като Радмейкър да се окаже прав. Момиченцето може да си е спомняло; може да е виждало снимки на баща си. Освен това допускам, че чаровен и настоятелен човек е способен да придума едно дете да влезе в колата му, независимо от всички предупреждения.

Преследва ме и друг страх. Радмейкър намекна, че може би полудявам. Не ми се вярва, но ако им позвъня сега, те могат да ме сметнат за луд. И нещо още по лошо — ами ако изобщо не си спомнят за мен? Майк Хенлън ли? Кой? Не помня никакъв Майк Хенлън. Изобщо не си спомням за вас. За какви обещания ми дрънкате?

Усещам, че истинското време за повикване ще дойде… и когато дойде, ще разбера . В същия миг ще се отвори и тяхното съзнание. Сякаш две огромни колела бавно се въртят към някакво титанично съчетание. На едното сме аз и Дери, на другото — моите приятели от детинство.

Когато настане времето, те ще чуят гласа на Костенурката.

Затова ще чакам и рано или късно ще разбера. Мисля, че вече изобщо няма смисъл да се питам дали да ги повикам или не.

Въпросът е само кога .

Пожарът в „Черното петно“.

„Идеален пример за това как Търговската камара би опитала да пренапише историята, Майк — навярно така щеше да ми каже със старчески смях Албърт Карсън, ако беше до мен сега. — Всички опитват и понякога почти успяват да заблудят хората… но старците помнят какво е ставало в действителност. Те винаги помнят. И понякога са склонни да ти кажат, стига да знаеш как да питаш.“

Някои хора живеят от двайсет години в Дери без да узнаят, че някога в старата Военновъздушна база край града е имало „специална“ казарма за низшите чинове, отдалечена почти на километър от останалите сгради — а през февруари, когато температурата пада до осемнайсет градуса под нулата, когато вятърът прелита със седемдесет километра в час над равните писти и превръща студа в нещо просто невъобразимо… тогава онзи допълнителен километър може да означава простуда, измръзване или направо смърт.

Другите седем бараки имали нафтово отопление, здрави прозорци и добра изолация. Били удобни и уютни. „Специалната“ казарма за двайсет и седемте войници от рота Е се отоплявала с вехта, продънена печка. Дървата за нея се доставяли по метода „спасявай се както можеш“. Единствената топлоизолация се състояла от камари борови и елови клони, които войниците струпвали отвън. Веднъж един редник успял да достави пълен комплект дъсчени капаци за прозорците, но същия ден двайсет и седемте обитатели на „специалната“ казарма били пратени по работа до базата в Бангор и когато се върнали вечерта морни и премръзнали, заварили капаците натрошени. На трески.