Стивън Кинг - То

„Трябва да се измъкнем! — крещи Трев и почва да ме влачи покрай стената. — Насам!“

После Дик Халоран го хваща за рамото. Сигур още нямаше и деветнайсет години, а очите му бяха станали като билярдни топки, ама беше запазил малко повече здрав разум от нас двамата. Той ни спаси живота.

„Не натам! — вика. — Насам! “

И сочи към подиума за оркестъра… с други думи, към огъня.

„Ти си луд! — викна му Тревър. Ревеше като бик, но гласът му едва се чуваше сред рева на пожара и човешките писъци. — Щом ти се мре, върви, ама ние с Уили ще бягаме навън!“

Още не ми беше пуснал ръката и пак ме задърпа към изхода, макар че там беше почерняло от народ и вратата изобщо не се виждаше. Сигурно щях да тръгна с него. Бях толкова замаян, че не знаех на кой свят съм. Знаех само, че не искам да се изпека като пуйка.

Дик сграбчи Трев за косата с все сила и когато Трев се завъртя, Дик го зашлеви. Спомням си как главата на Трев се фрасна в стената и аз помислих, че Дик е полудял. А после той изкрещя право в лицето на Трев:

„Тръгнеш ли натам, ще умреш! Те са се заклещили на вратата, черна мутро!“

„Откъде знаеш?“ — ревна му Трев и в това време нещо рече БАААМ! — като бомба, само че не беше бомба, ами тъпанът на Марти Девро избухна от жегата. Огънят вече пълзеше по гредите над нас.

„Знам! — изкрещя Дик. — Знам!“

Сграбчи ме за другата ръка и взеха да ме опъват като въже. После Трев се повгледа към вратата и тръгна накъдето казваше Дик. Дик ни доведе до един прозорец и грабна един стол да избие стъклата, обаче в това време горещината ги пръсна на парчета. Сетне хвана Трев Доусън за дънцето на гащите, опъна го нагоре и викна:

„Качвай се! Качвай се, твойта мамица!“

Трев се преметна навън презглава. После Дик избута и мене. Сграбчих черчевето и се дръпнах нагоре. На другия ден целите ми длани бяха в мехури — дървото вече тлееше. Изхвръкнах с главата надолу и ако не ме беше подпрял Трев, сигурно щях да си строша врата.

Обърнахме се. Такъв страшен кошмар в живота си не бях сънувал, Мики. Прозорецът беше просто квадрат от жълт, бушуващ огън. На десетина места пламъците вече излитаха през тенекиения покрив. Чувахме как пищят хората вътре.

Видях пред огъня да се размахват две кафяви ръце — ръцете на Дик. Трев Доусън ми направи стъпенка с длани, а аз се пресегнах през прозореца и сграбчих Дик. Като му поех цялата тежест, коремът ми се опря в стената — все едно да лепнеш корем на печката тъкмо когато вземе да се разгаря хубавичко. Дърпах, обаче за няколко секунди си помислих, че няма да го измъкнем. Дик се беше нагълтал с пушек и всеки миг можеше да припадне. Устните му се бяха нацепили. Ризата му тлееше на гърба.

По някое време малко остана да го изтърва, щото надуших миризмата на изгорели хора. Чувал съм да разправят, че било като миризма на печени свински ребра, ама хич не е тъй. Напомняше ми онуй, дето става понякога след като скопяват коне. Палят голям огън и хвърлят боклука вътре, а като се разгори по-яко, чуваш как конските мъде се пукат като кестени — ей-така миришат хората, когато се пекат направо в дрехите. Надуших тая миризма и разбрах, че няма да изтрая дълго, затуй дръпнах колкото сили имах и Дик изхвръкна през прозореца. Едната му обувка остана вътре.

Търкулнах се от ръцете на Трев и паднах долу. Дик се стовари върху ми — и от мен да го знаеш, синко, кораво нещо е негърската чутура. Тъй ми изкара въздуха, че няколко секунди не можах да мръдна, само лежах и се стисках за тумбака.

По някое време се надигнах на колене, после станах. И зърнах някакви силуети да бягат към парковата зона. Отначало ги помислих за призраци, ама сетне видях обувки. Около „Черното петно“ вече беше светло като посред бял ден. Видях аз обувките и разбрах, че са хора с бели чаршафи. Единият беше поизостанал и видях…

Той замълча и облиза пресъхналите си устни.

— Какво видя, татко? — подканих го аз.

— Няма значение — каза той. — Подай ми водата, Мики.

Подадох му я. Той изпи почти всичко и се разкашля. Една минаваща сестра надникна през вратата.

— Имате ли нужда от нещо, мистър Хенлън?

— Нова карантия ми трябва — отвърна татко. — Да ти се намира таквоз нещо, Рода?

Тя се усмихна нервно, колебливо и продължи по коридора. Татко ми подаде чашата да я оставя на масата.

— На приказка излиза по-дълго, отколкото беше — каза той. — Нали ще ми налееш вода преди да си тръгнеш?

— Разбира се, тате.

— Май ще сънуваш кошмари след тая история, а, Мики?