Стивън Кинг - То

Отворих уста да излъжа, но се отказах. А днес си мисля, че ако бях излъгал, татко нямаше да ми каже нито дума повече. Беше отпуснал нишката на спомените, ала не чак дотам, че да не може да я скъса.

— Сигурно ще сънувам — казах аз.

— Не е чак толкова зле — рече той. — В кошмарите се срещаме с най-лошото. Сигур затуй ни ги е дал Господ.

Протегна ми ръка и аз я задържах в моята до края на разказа.

— Озърнах се тъкмо навреме, за да видя как Трев и Дик тичат край ъгъла към предната страна на сградата. Още дишах като риба на сухо, ама хукнах подир тях. Отвън стояха четирсет-петдесет човека — едни плачеха, други драйфаха, трети пищяха, четвърти правеха всичкото накуп. Някои бяха припаднали от пушека и се валяха на тревата. Вратата беше затворена и чувахме как отвътре хората крещят да ги пуснем, за Бога, щото горят живи.

Разбираш ли, друг изход нямаше, освен задната кухненска вратичка, отдето изнасяхме боклука. На влизане човек трябваше да бутне вратата. А на излизане трябваше да я дръпне.

Някои бяха успели да се измъкнат, после навалицата беше взела да напира изотзад. Вратата се беше затворила. По-задните натискаха, за да се отърват от огъня, и всички се бяха заклещили. Предните бяха направо смазани. Нямаше как да отворим вратата с цялата тая тежест зад нея. Това беше положението — хората в капан, а пожарът бушува.

Че изгоряха само осемдесет души, а не сто или двеста — заслугата за туй е на Трев Доусън, ама с целия подвиг не си спечели медал, ами две години дисциплинарна рота. Разбираш ли, тъкмо тогава се появи един грамаден вехт камион и кой мислиш, че беше зад волана? Моят стар приятел сержант Уилсън, собственикът на всички дупки в базата.

Излиза той от кабината и почва да раздава тъпи заповеди, а пък хората и без туй не го слушат. Трев ме стисна за ръката и хукнахме към сержанта. Горе-долу по това време изпуснах от поглед Дик Халоран и го видях чак на другия ден.

„Сержант, трябва ми вашият камион!“ — кресва му Трев право в лицето.

„Махай ми се от пътя, черна мутро“ — отговаря Уилсън и го блъска на земята. После пак почва да крещи тъпотии. Никой не му обърна внимание, пък и крясъците не траяха дълго, щото Тревър Доусън скочи като пружина и го просна с един удар.

Когато се разлютеше, Тревър беше страхотен бияч. Всеки друг би останал в несвяст, ама онзи тъпанар имаше корава тиква. Изправи се сержантът, от носа и устата му шурти кръв, а той вика:

„Сега ще те претрепя.“

Е, Тревър му тегли един в корема с всичка сила, онзи се прегъна, а пък аз го халосах със сдвоен юмрук по тила колкото ми стигаха моите сили. Признавам, подло е да биеш тъй, изотзад, обаче нямаше време за церемонии. И няма да си кривя душата, Мики — драго ми стана като го цапардосах гадното копеле.

Просна се той като биче в касапница. Трев скочи в камиона, включи двигателя и завъртя към фасадата на „Черното петно“, само че малко наляво от вратата. Превключи на първа, натисна педала — и газ до дупка!

„ Пазете се! — викнах аз на околните. — Пазете се от камиона!“

Те се пръснаха като яребици. И до днес се чудя как Трев не закачи никого. Блъсна се в сградата с петдесетина километра в час и си размаза лицето върху волана. Видях как му се разхвърча кръв от носа като тръсна глава да се посъвземе. Даде заден ход, отдръпна се на петдесет метра и пак налетя. ТРЯАААС! „Черното петно“ беше само от греди и ламарина. Вторият удар му видя сметката. Изведнъж рухна цялата стена на тая адска пещ и пламъците изригнаха навън. Не знам как е могло да оцелее нещо живо вътре, но така си беше. Хората са невероятно жилави създания, Мики. Ако не вярваш — гледай ме мен, как съм се вкопчил със зъби и нокти в тоя пусти живот. Вътре беше като доменна пещ, същински ад от пушек и пламъци, обаче хората се изсипаха като лавина. Бяха толкова много, че Тревър не посмя да даде пак заден ход, щото щеше да сгази някого. Просто заряза камиона и се върна при мен.

Стояхме един до друг и гледахме края. Да са минали има-няма пет минути, ама ми се сториха цяла вечност. Последните десетина излязоха като живи факли. Хората ги събаряха и ги търкаляха по земята, та дано да изгаснат. А вътре виждахме как други се мъчат да излязат и знаехме, че няма да успеят.

Трев ме стисна за ръката, а аз го стиснах дваж по-силно. Стояхме ръка за ръка, както сега ние с тебе, Мики — аз замаян, Трев със строшен нос, подути очи и целият в кръв — стояхме и гледахме хората. Тия хора бяха истинските призраци — само трептящи очертания на мъже и жени, крачещи през пламъците към отвора, дето Трев го беше пробил с камиона на сержант Уилсън. Някои протягаха ръце напред, сякаш очакваха да ги спасят. Други просто вървяха без да стигнат доникъде. Дрехите им пламтяха. Лицата им се разпадаха. Рухваха един подир друг и повече не ги виждахме.