Стивън Кинг - То

Тя се привежда към прозорчето, поглежда надолу и си мисли, че злото у Том е дребно и жалко в сравнение с онова зло, което я чака в Дери. Само едно я утешава донякъде — че ще срещне Бил Денброу… а някога едно единайсетгодишно момиче на име Бевърли Марш обичаше Бил Денброу. Тя си спомня пощенската картичка с чудесното стихотворение, спомня си и това, че някога знаеше кой го е написал. Вече не помни кой, не помни и какво точно бе стихотворението… но си мисли, че може да е написано от Бил. Да, може да е написано от Бил Денброу по прякор Пелтека.

Внезапно си спомня как се готвеше за сън вечерта след като Ричи и Бен я водиха на ония два филма. След първата си среща. Беше си направила майтап с Ричи на тая тема — по онова време майтапът бе нейна защита щом излезеше на улицата — но в дъното на душата си изпитваше удоволствие, вълнение и мъничко страх. Срещата наистина бе първа, макар че участвуваха две момчета вместо едно. Ричи й плати билета и тъй нататък — точно както се полага. А след това ги подгониха хулиганите… и тримата прекараха остатъка от следобеда в Пущинака… по някое време пристигна Бил Денброу с още едно момче, вече не помни името му, но помни как погледът на Бил срещна за миг очите й, как в този миг я разтърси електрическа тръпка… как се изчерви и пламна цяла, от глава до пети.

Спомня си как мислеше за всичко това докато навличаше нощницата и отиваше в банята да си измие лицето и зъбите. Спомня си как мислеше, че тази нощ няма да заспи до късно; бе преживяла толкова много събития… и трябваше хубаво да ги обмисли, защото момчетата изглеждаха добри, с тях можеше да се смее, да върши щуротии и дори може би мъничко да им вярва. А това би било чудесно. Би било… ех, би било направо вълшебно.

Мислейки за всичко това, тя взе изтривалката за лице, наведе се над мивката да я намокри и шепнещият

глас долетя от канала:

— Помогни ми…

Стресната, Бевърли отскочи и изтърва сухата изтривалка на пода. Леко тръсна глава, като че искаше да се разсъни, после пак се наведе над мивката и любопитно надникна в канала. Банята беше в дъното на четиристайния им апартамент. От хола долитаха приглушено звуците на някакъв каубойски филм. Когато филмът свършеше, баща й щеше да превключи на друга програма за да гледа бейзбол или бокс и накрая щеше да заспи в креслото.

Тапетите в банята имаха отвратителни шарки — жаби и лилии. Под тях се издуваше неравната мазилка. На места тапетите бяха петносани от водни пръски, другаде направо се отлепваха. Ваната беше ръждива, тоалетната чиния — пукната. От порцелановата фасонка над мивката стърчеше гола 40-ватова крушка. Бевърли си спомняше — смътно — че някога около нея имаше стъклен глобус, но той се строши преди години и никой не си направи труда да го подмени. Подът беше покрит с толкова избелял линолеум, че цветът му си личеше само под мивката.

С две думи казано, банята не изглеждаше твърде приветлива, но Бевърли я ползуваше толкова отдавна, че не обръщаше внимание.

По мивката също беше зацапана с жълтеникави петна. Ръждива решетка пресичаше накръст петсантиметровия отвор на канала. Някога дупката имаше хромиран кант, но и той бе изчезнал преди години. Под кранчето със синя точка висеше на верижка вехта гумена запушалка. Отворът на канала беше катранено черен и когато се наведе над него, Бевърли за пръв път усети, че отдолу долита лек неприятен мирис — мирис на риба. Тя посбръчка нослето си от погнуса.

— Помогни ми…

Тя изохка. Наистина беше глас. Преди малко си бе помислила, че просто тръбите са избучали… или й се е причуло… след ония филми…

— Помогни ми, Бевърли…

Обливаха я ту горещи, ту студени вълни. Бе свалила ластичето и косатата се разливаше по раменете й като огнен водопад. Усещаше я как изтръпва от корен и се мъчи да настръхне.

Без сама да разбира какво върши, тя пак се наведе над мивката и изрече почти шепнешком:

— Хей! Има ли някой?

Гласът от мивката беше като на съвсем малко дете, което може би още се учи да говори. И макар че ръцете й настръхваха от страх, разумът се помъчи да намери логично обяснение. Живееха в крайния апартамент на партера. Наоколо имаше още четири апартамента. Може би някое хлапе се забавляваше да говори в канала мивката. И някакъв каприз на ехото…

— Има ли някой? — отново запита тя, този път малко по-високо. Изведнъж й хрумна, че ако влезе сега, баща й ще я сметне за луда.

Каналът не отговаряше, ала неприятният мирис сякаш стана по-силен. Напомняше й за бамбуковия гъсталак в Пущинака и мочурището зад него; пораждаше представата за лениви, вонящи изпарения и черна кал, която се мъчи да смъкне обувките от нозете ти.