Стивън Кинг - То

Той й подава чиста бяла кърпичка и тя си избърсва очите. Кой знае защо, това й помага най-сетне да се овладее. Ала не млъква веднага. Кискането просто затихва до немощно пъхтене и охкане. От време на време се сеща за голямата патица, изрисувана отстрани на самолета и от гърдите й бликва нова порция тъничък смях.

След малко тя връща кърпичката.

— Благодаря.

— Божичко, госпожо, какво е станало с ръката ви? — пита той разтревожен и я хваща леко за китката.

Тя свежда очи и вижда ноктите, които е пречупила докато събаряше тоалетката срещу Том. Споменът е болезнен, по-болезнен от самите рани и това окончателно слага край на смеха. Тя лекичко отдръпва ръка.

— Ударих се с вратата на колата докато слизах пред аерогарата — отвръща тя и си мисли колко пъти е трябвало да лъже за синините, оставени от Том, колко пъти е лъгала някога за синините, оставени от баща й. Последна ли е тази лъжа? Би било чудесно… прекалено чудесно, за да е истина. Представя си доктор, който идва при смъртно болен пациент и казва: Според рентгеновите снимки туморът намалява. Нямаме представа защо, но е факт.

— Сигурно е боляло ужасно! — възкликва съседът.

— Глътнах няколко аспирина — казва тя и разгръща бордовото списание, макар и на двамата да е ясно, че го е прегледала вече два пъти.

— Накъде пътувате?

Тя затваря списанието и усмихнато се обръща към съседа.

— Много сте мил, но не съм в настроение за разговори. Рабрахме ли се?

— Разбрахме се — отвръща той с усмивка. — Но ако искате в Бостън да пийнем за здравето на голямата нарисувана патица, аз черпя.

— Благодаря, само че трябва да хвана още един полет.

— Ех, как ме е излъгал хороскопът тая сутрин — въздъхва той и пак разтваря романа. — Обаче имате великолепен смях. Направо да се влюби човек.

Тя разгръща списанието, но открива, че вместо в статията за увеселителните заведения на Ню Орлийнс се вглежда в нащърбените си нокти. Под два от тях са се събрали пурпурни кървави мехурчета. Мислено чува отново как Том крещи откъм стълбата: „Ще те убия, шибана кучко!“. Потреперва. Кучка за Том, кучка за шивачките, които са допуснали някоя глупост преди важно ревю и попадат под бясната ярост на Бевърли Рогън, кучка за баща си много години преди Том и нещастните шивачки да станат част от живота й.

Кучка.

Кучко.

Шибана кучко.

Тя притваря очи.

Болят я не толкова пръстите, колкото кракът, порязан на строшено шишенце от парфюм докато бягаше от спалнята. Кей й услужи с лепенки, чифт обувки и чек за хиляда долара, който Бевърли побърза да осребри веднага след отварянето на Първа чикагска банка.

Въпреки протестите на Кей, Бевърли също написа чек за хиляда долара върху парче обикновена машинописна хартия. „Веднъж четох, че банките са длъжни да приемат чека, независимо на какво е написан — обясни тя. Имаше чувството, че гласът й долита отдалече. Напомняше глухото звучене на радио в затворена стая. — Някакъв тип осребрил чек, написан на артилерийски снаряд. Мисля, че го пишеше в «Книгата на рекордите». — Тя помълча, после нервно се разсмя. Кей я гледаше сериозно, дори печално. — Но на твое място бих го осребрила бързо, преди Том да замрази сметките.“

Макар да не се чувствува изморена (ала отлично знае, че в момента я крепят само здравите нерви и черното кафе на Кей), събитията от миналата нощ й се струват далечни като неясен сън.

Спомня си как я преследваха трима тинейджъри, които подвикваха и свиркаха, но не се осмеляваха да посегнат. Спомня си какво облекчение я изпълни когато видя на едно кръстовище да се леят по тротоара белите луминесцентни светлини на денонощно кафе. Влезе вътре, остави пъпчивия продавач да наднича в деколтето на старата й блуза и успя да измоли четиридесет цента за телефон. Не беше трудно — гледката заслужаваше и повече.

Най-напред набра по памет номера на Кей. Сигналът прозвуча десетина пъти и тя взе да се тревожи, че Кей е заминала за Ню Йорк. Тъкмо се канеше да затвори телефона, когато сънлив глас избъбри в слушалката:

— Който и да си, тежко ти, ако звъниш за глупости.

— Бев се обажда, Кей — каза тя, поколеба се и решително продължи: — Трябва ми помощ.

Настана кратко мълчание, после Кей заговори отново, но вече със съвсем разбуден глас:

— Къде си? Какво е станало?

— Обаждам се от едно денонощно кафе на ъгъла на Стрийланд авеню и някаква друга улица. Аз… Кей, аз напуснах Том.

Кей тутакси възкликна възторжено:

— Добре! Най-сетне! Ура! Идвам да те взема! Копелето му с копеле! Лайно гадно! Идвам да те прибера с Мерцедеса, мама му стара! Ще наема духов оркестър! Ще…