Стивън Кинг - То

Чудовището с рев запълзя напред през прозореца.

Бавно, като насън, Ричи надигна якето и бръкна в задния си джоб. Извади пакетчето с кихащия мъж. Докато го разкъсваше, окървавеното същество с рев се провираше през прозореца и лапите му изравяха дълбоки бразди в меката пръст. Ричи доразкъса пакета и го стисна с треперещи пръсти.

— Марш у дома, момчурляк! — заповяда той с Гласа на Ирландското ченге.

Бяло облаче обгърна лицето на върколака. Ревът заглъхна изведнъж. Чудовището се вторачи в противника с едва ли не комична изненада и изхърка задавено. Кръвясалите му просълзени очи зашариха по лицето на Ричи и сякаш го белязаха навеки за враг номер едно.

После съществото се разкиха.

Кихаше, кихаше и кихаше. По муцуната му се стичаха струи гъста слюнка. От ноздрите му изхвърчаха зеленикави сополи. Една от пръските се лепна върху кожата на Ричи и го опари като киселина. С вик на болка и отвращение момчето побърза да я избърше.

По лицето на чудовището все още се четеше ярост, ала сега към нея несъмнено се примесваше и болка. Бил го бе наранил с пистолета на баща си, но Ричи го бе наранил още по-зле… първо с Гласа на Ирландското ченге, а след това и с кихавичния прах.

Божичко, де да имах сега малко прах за сърбеж и ръкохватка-треперилка, като нищо щях да го претрепя , помисли Ричи, после Бил го сграбчи за яката и дръпна назад.

Добре че го стори. Върколакът престана да киха също тъй внезапно, както бе почнал, и се метна към Ричи. Беше бърз — невероятно бърз.

Ричи навярно просто щеше да си седи като вкаменен с празното пликче от кихавичния прах на доктор Уоки и да гледа върколака с тъпо удивление, мислейки колко кафява е козината му, как аленее кръвта и как в истинския живот нищо не е само черно и бяло, навярно щеше да си седи докато лапите на чудовището се впият в гърлото му и дългите нокти изтръгнат гръкляна, но Бил отново го сграбчи и го изправи на крака.

Ричи се запрепъва подир него. Изтичаха край ъгъла, озоваха се пред къщата и Ричи помисли: Вече няма да смее да ни гони, сега сме на улицата, няма да смее да ни гони, няма да смее, няма да смее…

Но чудовището се задаваше. Чуваше го как бръщолеви, ръмжи и се лигави зад тях.

Силвър ги чакаше подпрян до дървото. Бил се метна на седлото и хвърли бащиния си пистолет в телената кошница, където бяха пренасяли толкова много пистолети-играчки. Докато скачаше върху багажника, Ричи събра куража да се озърне през рамо и видя само на пет-шест метра върколака да тича през градината. По гимназисткото яке се стичаха кръв и сополи. През козината над дясното му слепоочие стърчаха лъскави парчета кост. По муцуната се белееха петна от кихавичен прах. Ричи зърна и още две неща, които сякаш допълваха ужаса. Якето на чудовището нямаше нито цип, нито копчета, а големи оранжеви помпони. Другото беше по-страшно. Точно от другото му се стори, че може да припадне или просто да се предаде и безропотно да зачака смъртта. Ня якето бе избродирано със златни нишки име — в ателието на Мейкън правеха такива бродерии за долар.

От лявата страна на окървавеното яке прозираха през тъмните петна две лъскави думи: РИЧИ ТОЗИЪР.

Звярът се хвърли към тях.

— Давай, Бил! — изпищя Ричи.

Силвър потегли, но мудно — прекалено мудно. Бил винаги губеше ужасно много време преди да набере скорост…

Докато излизаха в средата на Нийбълт стрийт, върколакът пресече утъпканата пътека. По избелелите му джинси капеше кръв и всяко озъртане през рамо вливаше в Ричи страховито, непреодолимо замайване, подобно на хипноза. Забеляза, че тук-там шевовете на джинсите се пропукват и през тях стърчат снопчета груба кафява козина.

Силвър се люшкаше бясно. Бил стоеше прав на педалите и стискаше дръжките изотдолу, отметнал глава към облачното небе, а по шията му стърчаха изопнатите жили. Ала картите по спиците все още издаваха само единични изстрели.

Косматата лапа посегна към Ричи. Той изпищя жално и се сви. Върколакът изръмжа и се ухили. Беше толкова близо, че Ричи виждаше жълтеникавата роговица на очите му, долавяше в дъха му сладникавия мирис на гнило месо. Зъбите бяха огромни, остри и криви.

Върколакът замахна отново и Ричи пак изпищя. Беше сигурен, че ще му откъсне главата… но лапата мина отпред, само на сантиметри от лицето му. Замахът бе толкова мощен, че потните кичури на Ричи се развяха назад.

— Хай-йо, Силвър, НАПРЕЕЕД! — изкрещя с всичка сила Бил.

Бяха стигнали до началото на късо, полегато надолнище. Слаба работа, но стигаше колкото да подкара Силвър. Игралните кърти забръмчаха. Бил лудо въртеше педалите. Силвър престана да лъкатуши и пое право по Нийбълт стрийт към шосе № 2.