Стивън Кинг - То

Огледаха се към двата края на улицата. В депото дизеловият двигател изрева, млъкна и пак заработи. Звукът сякаш увисваше като заклинание сред въздуха на мрачното утро. Улицата беше съвършено пуста. От време на време Ричи чуваше как по шосе № 2 преминават коли, ала не ги виждаше.

Дизеловият двигател кашляше и се давеше, кашляше и се давеше.

Огромните слънчогледи кимаха замислено. Пресни момчета. Хубави момчета. Наши момчета.

— Гъ-гъ-готов ли си? — запита Бил и Ричи едва не подскочи.

— Знаеш ли, тъкмо си мислех, че днес май ми изтича срокът за връщане на книгите в билиотеката — каза Ричи. — Сигурно ще трябва…

— Сти-и-ига г-глупости, Р-р-ричи. Г-готов ли си или н-не?

— Мисля, че да — отвърна Ричи, макар да знаеше, че не е готов… че никога няма да е готов за това зловещо място.

Тръгнаха към верандата през буренясалата градина.

— Гле-е-едай т-там — каза Бил.

Върху гъстия храсталак отляво на верандата бе паднала решетка от тънки летвички. Момчетата видяха по ръба изтръгнатите ръждиви пирони. От двете страни на изкъртената решетка занемарените стари рози бяха отрупани с повехнали цветове, но около и пред нея стърчаха само мъртви черни вейки.

Бил и Ричи се спогледаха мрачно. Разказът на Еди изглеждаше верен от начало до край — след седем седмици доказателството все още лежеше тук.

— Всъщност не ти се иска да влизаш отдолу, нали? — запита Ричи. Гласът му звучеше почти умолително.

— Нъ-нъ-не — каза Бил, — но ще вляза.

И Ричи разбра с изтръпнало сърце, че той говори съвършено сериозно. Ония сиви пламъчета отново се разгаряха в очите на Бил. На лицето му бе застинало сериозно изражение, от което изглеждаше много по-възрастен. Струва ми се, че е решил наистина да го убие, ако още е тук, помисли Ричи. Да го убие, а сетне може би да му отреже главата, да я занесе на баща си и да каже: „Виж, ето кой уби Джорджи, а сега ще разговаряш ли пак с мен когато се прибираш вечер, ще ми разказваш ли как е минал денят и кой е загубил като сте хвърляли жребий за сутрешното кафе?“

— Бил… — започна той, но Бил вече не беше до него. Вървеше към десния край на верандата, откъдето навярно бе пропълзял Еди. Ричи трябваше да изтича подир него и едва не се препъна в детското велосипедче, захвърлено да ръждясва и бавно да потъва в земята сред бурените.

Когато го догони, Бил клечеше и надничаше под верандата. От тази страна нямаше решетка; някой скитник я бе изкъртил отдавна, за да подири убежище от януарски сняг, студен ноемврийски дъжд или лятна буря.

Усещайки сърцето си да тътне като барабан, Ричи приклекна до него. Под верандата нямаше нищо освен купища ланскилиста, пожълтели вестници и сенки. Прекалено много сенки.

— Бил — повтори той.

— К-к-какво?

Бил пак бе извадил бащиния си Валтер. Внимателно изтегли пълнителя от ръкохватката, след това измъкна от джоба си четири патрона. Зареди ги един по един. Ричи го гледаше като омагьосан, после се завъртя и пак надникна под верандата. Този път забеляза още нещо. Натрошено стъкло. Мътно проблесващи късчета стъкло. Болезнен спазъм стегна стомаха му. Не беше глупаво момче и разбираше, че това почти напълно потвърждава разказа на Еди. Парчетата стъкло върху прогнилата шума под верандата означаваха, че прозорецът е бил строшен отвътре. От мазето.

— К-какво? — отново запита Бил и се втренчи в Ричи. Лицето му беше бяло и навъсено. Гледайки това непреклонно лице, Ричи мислено развя бялото знаме.

— Нищо — каза той.

— И-ххи-идваш ли?

— Аха.

Двамата пропълзяха под верандата.

Обикновено Ричи харесваше дъха на гнили листа, ала в мириса тук долу нямаше нищо приятно. Усещаше под дланите и коленете си гъбестата, мека шума и имаше чувството, че е дебела три-четири педи. Изведнъж се запита какво ли ще прави, ако от листата изскочи ръка или лапа и се вкопчи в него.

Бил оглеждаше разбития прозорец. Стъклата се бяха пръснали на всички страни. Летвата, която делеше крилата на прозорчето, сега се търкаляше строшена на две под стъпалата на верандата. Горният край на рамката стърчеше напред като пречупена кост.

— Мама му стара, нещо го е цапардосало здравата — изпъхтя Ричи.

Бил кимна, опитвайки да надникне вътре. Ричи го избута с лакът, за да се провре до него. Мазето беше мрачно, пълно с неясни очертания на вехти сандъци и кутии. Подът му беше от утъпкана глина и също като листата излъчваше дъх на влага и плесен. Отляво стърчеше масивна пещ, от която се издигаха към ниския таван кръгли тръби. Зад нея, в дъното на мазето, Ричи зърна широка дъсчена преграда. Място за кон, бе първата мумисъл, но кой би държал кон в това гнусно мазе? После се досети, че в толкова стара къща пещта трябва да е работила с въглища, а не с нафта. Никой не си бе направил труда да преустрои отоплението, защото нямаше кандидати да живеят тук. Значи онова зад дъските беше отделение за въглища. Най-отдясно смътно се различаваха стъпала, водещи нагоре към партера.