Стивън Кинг - То

Велосипедът набра скорост и най-сетне прекрати люшкането, от което човек можеше да го хване морска болест. Ричи поотпусна отчаяната си хватка през кръста на Бил и прехвърли ръце върху багажника. Пресякоха по диагонал Канзас стрийт и с нарастваща скорост се стрелнаха по страничните улички, устремени в шеметен зигзаг към Уичъм. Изхвръкнаха като снаряд от тясната Страпъм стрийт и се понесоха по Уичъм с главоломна бързина. На завоя Бил рязко наклони Силвър и още веднъж изкрещя:

— Хай-йо, Силвър!

— Давай, Шеф Бил! — викна Ричи. Беше толкова изплашен, че всеки миг можеше да напълни гащите, ала същевременно се смееше като смахнат. — Настъпи педала!

Без да чака нова покана, Бил се надигна, приведе глава над кормилото и лудо завъртя педалите. Гърбът му беше учудващо широк за момче на единадесетгодишна възраст и гледайки как играят мускулите под канадката, как се надига ту едното, ту другото рамо, Ричи изведнъж усети твърдата увереност, че двамата са неуязвими… че ще живеят винаги и навеки. Е, може би не двамата , но Бил — непременно. Бил сам нямаше представа колко е силен, колко надежден и съвършен става понякога.

— Хай-йо, Силвър! — изкрещя Бил, а Ричи занарежда с тъничкия, писклив Глас на Негъра Джим:

— Хай-йо Силвър, убаво го рече, госдарю! Баш арно го караш туй ми ти колело! Леле Божке! Хай-йо, Силвърчо, НАПРРЕЕЕД!

Отминаващите край тях зелени ливади изглеждаха плоски и бездънни под сивото небе. В далечината Ричи зърна старата тухлена сграда на гарата. Вдясно от нея тъмнееха дълги полуцилиндрични складове. Силвър се раздруса, пресичайки един коловоз, после още един.

И ето я отдясно Нийбълт стрийт. ЖЕЛЕЗОПЪТНО ДЕПО ДЕРИ, бе изписано на синя табелка под името на улицата. Табелката беше ръждясала и висеше накриво. Под нея имаше още един, по-голям надпис с черни букви на жълт фон. Двете думи сякаш изразяваха съдбата на самото депо: ЗАДЪНЕНА УЛИЦА.

Бил свърна по Нийбълт стрийт, намали скоростта и стъпи на тротоара.

— П-по нататък ще вървим п-пеш.

Ричи се смъкна от багажника, изпитвайки едновременно облекчение и разочарование.

— Добре.

Тръгнаха напред по напукания, тревясал тротоар. В депото отпред някакъв дизелов двигател заработи на бавни обороти, заглъхна и пак забуча. От време на време отекваше металическият звън на буфери.

— Страх ли те е? — запита Ричи.

Тикайки Силвър, Бил се озърна за миг към него и кимна.

— Д-да. А тебе?

— И още как! — каза Ричи.

Бил разказа, че снощи разпитал баща си за Нийбълт стрийт. До края на Втората световна война тук живеели железопътни работници — инженери, кондуктори, стрелочници, машинисти, носачи. Но заедно с упадъка на депото бе западнала и улицата. Колкото по-навътре навлизаха, толкова по-уединени, порутени и мръсни ставаха къщите. Последните три-четири от двете страни бяха изоставени, със заковани прозорци и буренясали градини. Пред верандата на една от тях се кандилкаше никому ненужен надпис ЗА ПРОДАН. Ричи имаше чувството, че табелата виси тук поне от хиляда години. Тротоарът свърши и двамата продължиха по пътека, обрасла с анемични плевели.

Бил спря и посочи с ръка.

— Т-т-тука е.

Личеше, че някога на Нийбълт стрийт 29 е имало кокетна червена виличка с островърх покрив. Може би тук е живял инженер, помисли Ричи, ерген с чифт вехти джинси, куп дебели работни ръкавици и четири-пет защитни каски — един-два пъти месечно се е прибирал по за три-четири дни и е прекопавал градината, слушайки радио през отворения прозорец; хранел се е предимно с пържоли (и не е хапвал зеленчуци, макар че ги е отглеждал за приятели), а във ветровитите нощи си е мислил за Момичето, Което Вече не Го Чака.

Сега червената боя бе избеляла до мръсен бледорозов цвят и се лющеше на грозни, разядени петна. Закованите прозорци напомняха слепи очи. Керемидите бяха изпопадали. От двете страни избуяваха тлъсти плевели, а в градината отпред се полюшваха първите пухкави топчета на глухарчетата. Над усойните шубраци отляво се бе килнал като пиян висок дъсчен стобор, някога може би бял, ала сега мръсносив, почти в тон с притъмнялото ниско небе. Недалече от стобора Ричи забеляза гъсталак от чудовищни слънчогледи — най-високите достигаха към метър и половина. Не му се понравиха, изглеждаха някак грозно подпухнали. Вятърът шумолеше сред тях и те сякаш дружно кимаха: Дойдоха момчета, не е ли чудесно? Още момчета. Наши момчета . Ричи потръпна.

Докато Бил грижливо подпираше Силвър на един бряст, Ричи наблюдаваше къщата. Зърна от високата трева край верандата да стърчи колело и посочи към него. Бил кимна; това бе детското велосипедче, за което споменаваше Еди.